Поредица „Портрети“ на психомоторни специалисти от Европа и света
Регула Тиги е психомоторен терапевт от Швейцария. Преди да се запознае с Психомоториката, е била учител по физическо възпитание. Психомоторното си образование получава в Колежа за обучение на специални педагози в Цюрих. От 2005 година до сега тя работи като семеен психомоторен терапевт. В момента практикува в училище „Роршах“ в Швейцария. Има и частна практика.
Регула Тиги и нейна колега по време на X Световен конгрес по Психомоторика във Верона (4-7.05.2023 г.) Темата на уъркшопа беше „Систематичен подход в психомоторната терапия – интервенция на няколко нива. Да намерим думите и да интегрираме уязвимостта/слабостите“.
– Разкажете ми за Вашия път в Психомоториката?
– Преди да попадна на Психомоториката, бях учител по физическо възпитание. По време на практиката си започнах да си давам сметка, че движението (физическата подготовка) е не само механично нещо, което трябва да бъде заучено и повтаряно от учениците, а че носи много повече – преживявания, удоволствие, неудоволствие, изобщо – чувства. Започнах да забелязвам, че справянето с тях също е в полето на движението, но не дисциплинарното и повтореното по задание, а онова, което е изобретено от самото дете в стремежа му да преработи негативните чувства и да измисли начини да се справи стях по телесен (двигателен) начин… После започнаха търсенията ми, които ме доведоха до метод, който има за фокус разбирането за всичко това и ето – последните 20 години работя като психомоторен терапевт. По-специалното в моята работа е, че освен с децата, работя и с техните родители. Но освен с родители, аз работя и с учители. Влизам в часове на учители и преподавам по психомоторен начин. Така учителите могат да видят как практически да приложат психомоториката в класните си стаи.
– Какви са проблемите, с които се сблъсква Психомоториката?
– Хората не са добре запознати с този метод на работа. Няма достатъчно изследвания и ресурси, които да докажат колко добър метод е.
– Как се различава от други методи за подкрепа на детското развитие?
– Връзката. Ние започваме с това да създаем връзка на доверие и сигурност, да се свържем. Стремим се към това да имаме добра връзка. Защото, когато има добра връзка, детето чувства сигурност и има свобода и пространство да се развива и учи. Това е нещо, което в училище педагозите забравят. Ние, психомоторните терапевти, вярваме в това, че детето има високо ниво на самоосъзнатост и нашата роля е да му помогнем да стане по-силно и самостоятелно. Като психомоторни терапевти ние сме ориентирани към ресурсите и търсим силните страни, които да подкрепим. И ако успеем да помогнем на родителите да правят същото, работа ни ще бъде толкова по-лесна.
– Кое е най-интересното нещо, което се случи по време на Вашето обучение?
– Най-важното нещо, което научих е, че човек е едно цяло и не може да отделяме когницията (научаването, б.р.) от движението. Аз живях в Англия в продължение на две години с моето дете. Тогава дъщеря ми беше на 3 години и тя трябваше да ходи на училище с униформа. И най-важното нещо беше да се научи да чете и да смята. Това беше заложено в образователната система и беше задължително за всички ученици. Но това, което аз забелязах е, че те имаха страшно много двигателни дефицити. Но това беше игнорирано и започваха работа от мозъка. Образователната система беше така форматирана, че отделяше ума от тялото. Да наблюдавам този дисонанс беше ужасно за мен.
– Реалността и в България е подобна…. Какъв съвет бихте дали на тези, които сега започват да се обучават психомоторно?
– Хей, много добре! Избрали сте най-добрата работа! Защото може да играете по цял ден!
Интервюто взе Деница Дамянова.