Психомоторика е комплексно понятие, което обозначава връзката между тялото и психиката. В литературата прилагателното „психомоторен“ се използва за първи път през 1844 г. от Вилхелм Гризингер, немски невролог и психиатър, който признава тясната връзка между двигателните умения, интелигентността и емоцията, където основният мускулен тонус и действието играят централна роля. Съществителното „психомоторна дейност“ официално се въвежда през 1903 г. от Брисо и Мейж, френски невролози, които представят дисциплината на Международния медицински конгрес в Мадрид (1).

Ернест Дюпре (1862–1921) — френски психиатър, невролог и психолог, широко признат като ученик на Шарко и Бабинск дефинира първата психомоторна патология – двигателна слабост, с която се занимава още в дипломната си работа през 1907 г., използвайки за първи път термина „психомоторика“ (1903), вероятно повлиян от Брисо и Мейж. После  той добавя още психомоторни разстройства ( психомоторната нестабилност и тиковете).

Използването на термина психомоторика представлява първи, макар и частичен, успешен опит за преодоляване на анатомо-клиничния модел в медицината, който по това време не може адекватно да обясни някои симптоми и разстройства (2).

Психомоториката обаче като истинска дисциплина се развива в Европа през последното столетие, като се интересува от човека в неговата глобална умствено-телесна измеримост. По-специално, тя се фокусира върху превенцията и грижата за психомоторни разстройства, считани за разстройства на комуникацията. В този смисъл психичното страдание на човека има тенденция да се проявява чрез двигателно разстройство (Ajuriaguerra, 1962, 1970; Ajuriaguerra & Soubiran, 1959).

От това възниква нова професия — psychomotricienne, който след специфично обучение оценява с помощта на собствени инструменти и се намесва в различни ситуации на психотелесно страдание, прилагайки собствени методики и техники, в екип с други здравни и образователни професионалисти (Berruezo y Adelantado, 2000; Boscaini, 2008; Giromini, 2014; Vachez-Gatecel & Valentin-Lefranc, 2019).

През последните десетилетия психомоториката се разпространява широко в много страни по света поради наличието на нови човешки и социални потребности, появата на нови патологии, необходимостта от нови отговори, както и използването на психомоторната практика във всякакви възрасти и житейски ситуации в клиничен, превантивен и образователен контекст.

В Германия

Германската възпитателка Шарлот Анна Пфефер е първата, която прилага психомоторния подход в своята практика в Германия (3). Въпреки това нейният ученик Ърнст Дж. Кифард се счита за основател на Психомоториката в немскоезичните държави. В средата на миналия век той работи с деца, които имат поведенчески и релационни разстройства. Въз основа на тази работа Кифард изчиства концепцията си за Психомоторика, а по-късно я нарича Моторна педагогика (3).

Работата на германските практици и теорeтици вдъхновява няколко холандски и белгийски психиатри (4). След Втората световна война техните идеи, свързани с Психомоториката, са особено широко разпространени в Холандия и Белгия (Фландрия). Първоначално в научните среди е актуално названието „Двигателна терапия“. Постепенно фокусът на изследванията се променя от физическата активност към начина, по който хората се движат във връзка с обкръжението и контекста. Така двигателната терапия се превръща в психотерапия, ориентирана към движението и тялото. Появяват се научни трудове като „Обща теория за човешкото отношение и движение“ (5) и „Образование за движение“ (6). Основата на тези трудове е връзката между тялото и ума, разглеждани от психоаналитична гледна точка (7).

Във Франция

Основите за развитието на психомоториката във Франция са положени от невролога и психиатър Жан-Мари Шарко (1825–1893). Изучавайки неврологични и психиатрични заболявания, той идентифицира през 1876 г. някои психомоторни центрове, а през 1877 г. – психомоторни точки. Неговите изследвания го водят до извода, че движението, изразено чрез действие или реч, подпомага възстановяването на волевите функции и участва в подреждането на психичното разстройство. Така той научно обосновава връзката между моторното и менталното действие. Това му позволява да разграничи невромоторните патологии от психиатричните, поради различията им в смисъла и причинността.

На практика той отделя епилептичните пациенти от хистеричните в болничната обстановка. Освен това, той въвежда различни гимнастически практики за моторни патологии – особено при хемиплегия – и за психични разстройства.

Затова, въз основа на своите строги изследвания върху хистерията и хипнозата, той предлага медицинска гимнастика като средство за лечение на някои хистерични парализи, които той смята за последица от фиксирана идея за двигателна неспособност (Fauché, 1993). Според него, в състояние на хипноза, чрез пасивна мобилизация, се установява тясно сътрудничество между движението и идеята, което позволява взаимно влияние. Той дори вярва, че благодарение на мускулния усет „само жестът, позата, която ние придаваме на субекта, му внушава идеята, която искаме да предизвикаме“ (Charcot, 1887, с. 337). И още: „ние използваме остатъчните волеви движения, опитвайки се да увеличим тяхната енергия чрез съвсем обикновено упражнение. Действаме, ако не греша, по-скоро психически“ (Charcot, 1887, с. 359).

В тези изречения ясно се открояват елементи, които предвещават концептуално и практически психомоториката. В същия дух се появява и една от първите истински психомоторички – Жизел Субиран (1916–2012), която чрез двигателна индукция изгражда свой метод за психомоторна и психосоматична релаксация (1975). Чрез него тя цели да подчертае, в контекста на тоничния диалог, ролята на контакта и пасивната мобилизация за активиране и регулиране на усещанията, емоциите и образите у пациента.

От този момент болницата Салпетриер, където Шарко работи като директор, се превръща в люлка на психомоториката, тъй като тук не само се подчертава ролята на езика при хипнозата, но и тази на тялото като медиатор. Шарко посочва, че идеята може да бъде внушена и чрез движение, което играе решаваща роля в психичните процеси, като така засилва мисълта и волята. Така се открояват първите терапевтични аспекти на тази гимнастика, основана на концепцията за взаимовръзка между движение и идея.

Интересен е и приносът на Леон Мануврие (1850–1927), френски лекар и антрополог, ученик на Брока, който продължава своите изследвания върху езиковите зони, като ги интегрира с постиженията на психологията и социологията. В публикацията Психомоторната функция (1884) той я определя като една от основните човешки функции, тъй като тя стои в основата на взаимоотношенията и е показателна за взаимодействието между тялото и ума (Lehmans, 1992). В резултат на това се появяват и първите терапевтични приложения с швейцареца Хайнрих Симон Френкел (1860–1931), невропсихолог, който работи между Швейцария, Франция и Германия. Той провежда редица изследвания върху хистерията и нарушенията на тонуса, описвайки атаксия, синкинезия, диадохокинезия, апраксия, стереотипии, огледално писане и нарушения на латералността. През 1890 г. той предлага на пациенти с атаксия упражнения по начертани с тебешир пътеки и други игриви дейности, с цел рехабилитация на тонусни и координационни смущения. А през 1892 г., за пациенти с тикове, той въвежда упражнения за двигателен контрол пред огледало (Lehmans & Cornu, 1999). Френкел може да бъде считан за един от първите психомоторици.

Психомоториката се формализира от Ajuriaguerra и Soubiran като дисциплина през 1959 г. ТогаваАжюриагера и Субиран, заедно с други членове на екипа си, подписват документ, който дефинира психомоторните нарушения, характеризиращи се с три основни особености: те са различни от всички останали разстройства, не винаги е необходимо директното им третиране и преди всичко винаги трябва да се развива потенциалът на субекта (Giromini, 2014). В съответствие с тези нови концепции авторите са убедени в необходимостта от създаването на нова професия в областта на здравеопазването. Затова през 1961 г. в болница „Анри Русел“ се предлага „първото структурирано обучение по психомоторика под ръководството на Бернар Жоливе“ (Giromini, 2014, с. 26), насочено към подготовката на рехабилитатор по психомоторика. Формулира се учебен план, основан на идеите на Ажюриагера и Субиран, в който медицинските и хуманитарните дисциплини имат равностойна стойност. Това вдъхновяващо обучение привлича много млади хора и се превръща в модел за други държави. От тогава до 1974-та година психомоториката се развива бурно във Франция и завършва със създаване на държавната диплома (Giromini, 2014). Тези двама автори имат заслугата да направят психомоториката самостоятелна, освобождавайки я от неврологията и поставяйки я в междинно пространство между медицината и хуманитарните науки.

Как стоят нещата днес в областта на психомоторната практика?

Дефиницията за Психомоторика на Европейския форум по Психомоторика е базирана на холистичния възглед за човека и единството между тяло, ум и душа. Терминът обозначава взаимодействието на когницията, емоцията и движението, както и тяхното влияние върху индивидуалните компетенции в психосоциален контекст.

Това определение се приема от всички, практикуващи Психомоторика, но въпроса КАК да се прилага метода намира различни отговори във всяка отделна страна. През годините различните концепции за Психомоторика са се развивали паралелно една на друга, но не са си контактували.

Разликите между тези концепции трябва да бъдат разбирани през призмата на различната историческа култура на различните страни.

В Австрия Психомоториката, която се нарича Мотология, е насочена главно към подкрепа за развитието на детето и се прилага в група.

В Германия Психомоториката също се нарича Мотология. Много застъпена и разпространена е „Образователната Психомоторика“ в училищата от начален етап и детските градини през практиката и обученията на Ренате Цимер. Терапевтичната Психомоторика в Германия е интегративна и включва работа с емоциите като интегрира телесен, семейно ориентиран, релационен, пре-и перинатален, психодинамичен и майндфулнес подход. Популярна е през работата на проф. Амара Екерт.

В Холандия и Белгия има университетско образование със степен „Бакалавър” и „Магистър”, насочено главно към терапевтичната помощ.

Професия Psychomotricien съществува във Франция (9). Много дълго време Психомоториката е била насочена само към ранното детство, но днес полето й на приложение се разширява към възрастни и стари хора.

„Контакт” е ключовата дума, върху която стъпва психомоторната работа в Дания. Тя обхваща вътрешния контакт (сензорно присъствие, осъзнаване на тялото, заземяване, центриране и т.н.) и външния контакт (докосване, социална връзка и усещане за света). Психомоториката в Дания не работи с емоциите, въпреки че използва тялото.

Графомоториката е широко разпространена в Швейцария. Тя е въведена от Сузане Навил в швейцарските училища още през 60-те години на миналия век. Графомоторната интервенция в психомоторния холистичен смисъл се дефинира като развиване на умения за писане на базата на общи и фини двигателни и сензорни умения.

В Чехия психомоторния подход стъпва върху рехабилитацията (от латински rehabilitates, идващо от латинското re – отново, наново, и habilis – изправен, използваем, означава възстановяване на годността и възможностите на определен субект). Чешката психомоторика  се съсредоточава върху възстановяване на психичното равновесие, както и върху биологичното, социалното и духовното благосъстояние на човека.

Психомоториката е добре развита и в романоезични страни като Испания, Португалия и Италия и много по-малко в англо-саксонските. На въпрос защо Психомоториката е по-разпространена във франкофонския и латиноамериканския свят, Бернар Окотюрие, създател на специфичния психомоторен метод „Психомоторна практика Окутюрие“ отговаря, че практиката се основава на движението и преживяванията през тялото, а в англосаксонския свят тялото е по-контролирано и спонтанността не се насърчава.

Ако е вярно, че тази дисциплина и професия бързо се е разпространила по света (Boscaini, 2020, 2021; Giromini, 2014; Hermant, 2005), то въпреки това изглежда има различия и противоречия в теоретичната рамка, в обучението, в психомоторната практика и в самата представа за психомоторика. До такава степен, че понякога се наблюдава втвърдяване и безусловна защита на определен теоретичен и обучителен подход или метод, известно объркване относно теоретичната и практическата концепция на психомоториката или, обратно, инфлация на понятието психомоторика до там, че всяка двигателна дейност също се счита за психомоторна.

Често също не е ясно дали упражняването на психомоториката е насочено само към деца или към хора от всякаква възраст, дали е част единствено от рехабилитацията или от образованието, или и от двете, или напротив — представлява трансверсален вид интервенция, която преминава от превенция към образование и терапия (Boscaini, 2002, 2021; Hermant, 2005; Mila, 2018).

Днес европейските професионални асоциации по Психомоторика са обединени в Европейски форум по Психомоторика (EFP), основан през 1996 г., в който в момента членуват 15 държави (11).

Бележки

1. Greisinger W. Mental pathology and therapeutics, 2nd ed. 1867.

2. Boscaini, F. Historical epistemology of psychomotricity: a meta discipline. 2025.

3. Pfeffer, Ch. Psychomotorische Heilerziehung, in: Zeitschrift für Kinderpsychiatrie, 1955.

4. Kiphard, E.J, Psychomotorik in Theorie und Praxis, 1989.

5. Ван де Шеер, Краус, Ван Андел, Вандердриф и Пиърлоут и други.

6. Buytendijk, F. J. J., General Theory of Human Carriage and Movement (Utrecht: Spectrum,. 1948). 

7. Gordijn (1961).

8. Buytendijk 1948; Gordijn 1961; Sivadon, Gantheret 1965.

9. Трудове пишат Валон, Берге, Стамбак, Бернар Окотюрие, Андре Лапиер и други.

10. Aucouturier, Bernard, A prática Psicomotora: Reeducação e Terapia. Porto Alegre: Artmed, 1986.

11. Преподава се от 1950 г., но официално е призната едва през 1974 година, а названието си получава през 1981 г.

12. Виж линк към организацията във „Връзки“.