Статия от Аника Крюгер, психомоторен терапевт
Говори се, че съвременните условия на живот и възпитание предполагат да обърнем по-сериозно внимание на необходимостта от движение. Причината не е толкова в по-ограниченото пространство за живеене, което се отразява негативно върху развитието на децата. Това по-скоро е повишеното внимание на родителите към факта, че детето им не е достатъчно добре подготвено за света. Свят, в който няма достатъчно място за доверието в индивидуалното развитие базирано на самостоятелността. Вместо това се подценява свободната игра, създава се напрежение и се подкрепя идеята, че ученето е процес , при който се усвоява информация. За това още през 1954 предупреждава унгарският педиатър Еми Пиклер: „От съществено значение е децата самостоятелно да откриват нови неща. Ако им помагаме в разрешаването на всички задачи, им отнемаме най-важното нещо, необходимо за духовното им израстване. Дете, което е стигнало до някакво познание с помощта на самостоятелен опит/експеримент, се е сдобило със съвсем различно знание от дете, което е получило решението на някаква задача на готово.
Днес децата прекарват много време в обучителна среда извън семейството и трябва да се приспособят към това да получават по-малко личен контакт. Липсва им индивидуално внимание за сметка на материални стимули, от които са заляти. Предоставянето на прекалено голямо количество играчки може да се разглежда като рисков фактор за едно здравословно развитие. Това ги претоварва и затруднява развитието на въображение, креативност и търпение.
Психомоторни принципи
Много психомоторни принципи биха могли да се възприемат като опозиционни, някои от тях са обяснени по-долу.
В психомоторния контекст детето има възможност да действа в съответствие със собствените си интереси и импулси и да опознава заобикалящата го среда самостоятелно с всички свои сетива. Според диалогичния модел на Милани-Компарети (Milani-Comparetti /Roser 1982) детето се възприема като участник в развитието си и предложенията за игра и движение се случват в диалогична форма. Част от модела е емоционалната готовност на детето и необходимото време за контрапредложения, които дават началото на процес характеризиращ се с креативност и откритост.
Психомоториката залага на връзката. Цели да разбере и използва предимствата на онези качества, които развиват връзката, каквито са, грижливост, уважение или истинност. Качества, които дават възможност да се активират собствените ресурси и да се усвоят в защитена среда. Психомоторните специалисти са запознати с житейските и игровите теми характерни за различните етапи от развитието и могат да реагират в интерес на детето съобразявайки се със степента на развитието му. Отношението, основано на уважение към индивидуалното развитие на клиента, също така позволява, например, употребата на материалите с друга цел, което често възниква по време на проучвателната фаза.
Става дума за използването на материалите в противоречие с действителната цел.
Третият принцип е актуализиране на проблема. Неудобно е, защото, въпреки че е свързано с решението на проблема и по този начин достигане до състояние на мир и хармония, пътят дотам е неравен и дълъг. Актуализирането на проблема изисква смелост и разбиране към различните гледни точки. И това си заслужава, защото води до самостоятелно разработване на стратегии за справяне.
Този подход се доближава до основните познания на психологията на развитието/еволюционната психология. Ето защо следните наблюдения на Бернар Окутюрие (2006 г.) върху детската игра са представителни за подхода на разбиране и допълнени с теориите за психосоциалното развитие на Ерик Ериксон.
Психологията на развитието/еволюционната психология като пътеводител
Работата на Бернар Окутюрие и Ерик Ериксън ясно показва, че темите и действията в детските игри са тясно свързани с възрастта и развитието на детето. Детската игра помага да се разберат вътрешните процеси свързани с конкретния етап на развитие, както и да се решат специфичните за отделните фази конфликти, които „се характеризират, от една страна, с нарастващите способности и свързаните с тях нужди и желания на индивида, а от друга – с променящите се изисквания на социалната среда“(Fischer 2009, 152). Например, чрез забавлението докато разрушава кула от строителни блокчета, малкото дете научава, че нещо, което пада на земята, може да бъде възстановено, например като гледа как майка му подрежда блокчетата едно върху друго. Децата могат да пренесат преживяванията от играта върху собствения си физически опит. Те се научават да приемат загубата на собственото си равновесие, защото са разбрали, че могат да се изправят отново. Децата пренасят този вид сигурност към себе си или към заобикалящата ги среда, когато си позволяват да падат, скачат, катерят се или се пързалят. Винаги става дума за удоволствие от занимаване със собственото тяло и удоволствие от движението на собственото тяло в пространството, при което детето се научава, че може да се движи самостоятелно и да се грижи за себе си, че не пада в безкрайността, а е подкрепено от земята. В тези игри на сензомоторно удоволствие (Bortel 2001, 143) малкото дете работи върху две психосоциални кризи едновременно: доверие срещу недоверие и автономия срещу срам и съмнение (Erikson 1989 във Fischer 2009, 152). Подхранвано от безброй преживявания, които осигуряват подкрепа, то е развило базисно доверие и постепенно се научава да разчита на уменията, които е придобило. В същото време усеща, че поведението на близките също се променя. Могат да му дадат повече пространство и така да подпомогнат нарастващата еманципация/самостоятелност от страна на детето. „В този етап е важно детето да има възможност да експериментира с близостта и дистанцията, да се отдалечава и да се приближава отново, без да изпитва страх“(Fischer 2009, 154). Игрите на изчезване и появяване позволяват на детето да преживее по приятен начин раздялата с близкия човек и свързването отново. И няма никакво значение дали мястото на което се е скрило детето е наистина скрито или самото то се вижда наполовина. То влиза там за да преживее раздялата и след това радостта от намирането.
Също както игрите на гоненица и криеница и тези на пълненене и празнене се играят по целия свят. Малките деца обичат да преравят шкафове, чекмеджета или кошници, да отварят и затварят врати, да хващат здраво вещи и да ги пускат отново. И така децата научават, че имат способността да предизвикват промяна с действията си и че те самите могат да определят контакта със заобикалящата ги среда. В играта децата се научават да приемат собствените си агресивни импулси както и че тези импулси са приети/приемливи в една канализирана форма. Те обичат да играят с родителите си на „изяден съм и ще те изям“(Бортел 2001). Приятно им е да бъдат „изядени“. В ролята на ненаситен лъв преживяват /усещат/разбират – както и в игрите с разрушаване, че агресията е позволена при определени условия.
По-късно се появяват игрите на сила и безсилие, в които има по-силни и по-слаби, печелещи и губещи както и раздаване и следване на заповеди. Това е придружено с чувството „Мога да променя нещо и да си поставям цели! или „Трябва да се съобразявам!“. Фишер описва основната тема на тази фаза от развитието, формулирана от Ериксън като „Инициатива срещу вина“, по следния начин:
“ Става въпрос за поемане на нови задачи и предизвикателства, откриване на индивидуални характеристики сравнявайки се с другите и разграничавайки се от тях и по този начин развиване на собствената идентичност“ (Фишер 2009). Изтъква значението на самоефективността в тази фаза и препоръчва „осигуряване на ситуации, в които детето може да действа самостоятелно“ (Фишер 2009). Типично за тази фаза е фантазията за омнипотентност/свръхвъзможности, свързана с мечтите на децата да бъдат силни и големи.
Психомоториката е там, където има игра
Когато децата си играят у дома , намират самостоятелно съответните стимули отговарящи на текущия етап от развитието им и опознават различни качества/свойства. Водени от вътрешна мотивация изживяват психомоторността в ежедневието си. При това не винаги правят разграничение между играчките и другите предмети. Майстори са в употребата на нещо с различна цел.
На стола за храненене не само се сяда, той помага за придвижването.
В общата игра детето научава колко е силно приятелчето му и тренира как да пази равновесие до него.
Една голяма пазарска торба дава възможност да се опознаят огрниченията по забавен начин.
По никакъв начин не стои въпросът, психомоториката може ли да се интегрира в ежедневието. Условията на живот и начина на отглеждане на децата определят степента на психомоторния опит в домашни условия. Такива Фактори като свръхзакрила или ограничено време на родителите неминуемо водят до това децата да се лишат от ценни движения и сетивни преживявания. Употребата на играчките с различна цел и редуцирането им насърчава творчеството и по този начин психомоторния опит. Децата имат голяма полза от разбиращото отношение на родителите, които уважават специфичните игри, характерни за отделните развитийни фази. По-надолу това е илюстрирано в няколко игрови ситуации.
Ученето е на стъпки/етапи
Тази процесуалност е видима от картинката, на която виждаме 8 месечно момченце, което самостоятелно натрупва първоначален опит, свързан с този детски автомобил.
Все още не може да се придвижва с него, но може да достигне сам до колата с помощта на двигателните си умения в този момент. Оралните и тактилни стимули му дават информация за устройството на автомобила. Научава, че е червен, има гладка твърда повърхност и въртящи се части – гуми и волан. Кинестетичните усещания му дават познанието, че автомобилът се движи. Може би получава позитивна обратна връзка от най-близкия си човек, който утвърждава желанието му да откривателства и сигурно назовава думите детски автомобил. Когато подвижността му нарасне, ще е в състояние сам да се качи на превозното средство. Ако успее да се справи с първото претърколване и ако притежава стабилен седеж, ще може да направи навън първите си опити за придвижване с помощта на детския автомобил.
Създаване на възможности за движение
Децата притежават огромно желание за движение и се опитват да го реализират в домашни условия. Не винаги за радост на родителите, когато любимият диван се превърне в батут. Прекрасно е, че днес на пазара има достатъчно предложения за стимулиране на мобилността като пуфове, люлки, малки пързалки и предмети за балансиране. Важно е децата да имат на разположение многофункционални материали, с които например може и да се строи. Старите матраци, възглавници и завивки например може да се използват за изграждането на пещера или планина за катерене. Най-късно във възрастта за пълзене жилището може да се превърне във вълнуващо пространство за движение, изпълнено с предизвикателства и интересни неща за откриване.
Точно в етапа на ранното детство ежедневни предмети могат да свършат хубава работа. Кутия пълна с ролки от тоалетна хартия и чипс или кош за пране са вълнуващи играчки за малчуганите, защото са движещи се и стимулират децата по разнообразен начин. С тези предмети децата могат да се насладят същж и на удоволствието то играта с пълнене и празнене. Може би в ролките от чипс има скрити още изненади?
Емоционално да подкрепяме детето в играта
Децата обичат общата игра и канят родителите да се включат. Не всички родители успяват от първия път. Понякога вътрешното им дете се е скрило някъде. Понякога мисълта, че има още нещо за вършене, проваля свободната и щастлива игра. Има различни причини за родителите , заради които си струва да потърсят вътрешното си дете: от една страна би било по-лесно да допуснат играта на детето си, защото разбират смисъла ѝ. Със сигурност ще могат да се потопят в радостта дори и с мисълта, че трябва да се погрижат за реда. От друга страна с наблюдаването на темите в играта, тялото на детето както и на вербалние и невербалните послания , ще научат много за душевноо състояние и развитието на детето. Родителите имат възможността да споделят радостта на детето от това, че е научило нещо ново или да усетят, кога детето е фрустрирано. Споделянето на емоцията дава на детето усещането, че е разбрано. Емоционалните ситуации могат да бъдат назовани, например : „Харесва ти, когато водата пръска силно!“
Такива неосъдителни изказвания помагат на децата да изградят своята Аз-концепция. Добиват представа за собствените си предпочитания, желания, способности. Чрез обратната връзка от другите се научават да класифицират собственото си поведение. Кое е желано, кое по-малко, за какво получавам признание, какво се иска от мен конкретно и т.н.
Играта е креативен процес
В началото вече беше споменат проблемът, че децата в богатите общества са затрупани с играчки и сезонни подаръци. Това може да лиши децата ни от креативност и ценности. Едва ли имат възможността да изберат една любима плюшена играчка за свой спътник, когато коша прелива от такива играчки. Как може да бъде оценено нещо, когато не е единствено? Вместо това рано научават, че всичко е заменимо и винаги на разположение. Много играчки оставят на децата малко възможности за творчество. От друга страна ежедневните предмети развиват/стимулират творчеството и фантазията, многофункционални са, струват малко или почти нищо и могат да бъдат счупени. Споменатото желание за разрушение може да бъде прекрасно посрещнато, както ни показва един двегодишен малчуган, който с удоволствие къса външните листа на зелената салата, докато вътрешността ѝ е приготвяна за салата.
Когато родителите са в състояние да видят детето си като равноправен партньор в диалога по модела на Comparetti(Milani-Comparetti/Roser 1982), с малко материали може да се развие творчески процес.
Ограничаването като задача на родителите
Често на децата им е по-лесно да бъдат креативни, когато изборът е ограничен. Това насърчава и социалното взаимодействие. Децата играят заедно и се възползват от различните идеи на другите. Така например в играта едно дете е обгрижено внимателно от четири „лекарки“.
Ако броят на играчките е ограничен, децата имат възможност да спорят и това също трбва да се практикува. Родителите трябва да спрат да купуват всичко двойно, за да избегнат споровете. Статията е призив за подкрепа към родителите от страна на психомотристите в ограничаването на потока от стимули и подход с разбиране към текущите нуждите на децата съобразно етапа от развитето им. Психомоторното съдържание на играта зависи от външните условия. Това е въпрос на разбиране, също и на родителска отговорност да се предостави на децата възможност за психомоторна игра у дома. Това със сигурност няма да омръзне на децата.
Литература
Aucouturier, B. (2006): Der Ansatz Aucouturier. Handlungsfantasmen und psychomotorische Praxis. proiecta-Verlag. Bonn Bortel, D. (2001): Die psychomotorische Beobachtung in der psychomotorischen Praxis Aucouturier. Praxis der Psychomotorik 26 (3), 140–151 Fischer, K. (2009): Einführung in die Psychomotorik. Ernst Reinhardt, München/Basel
Milani-Comparetti, A., Roser, L. O. (1982): Förderung der Normalität und der Gesundheit in der Rehabilitation. In: Wunder, M., Sierck, U. (Hrsg.): Sie nennen es Fürsorge. Verlagsgesellschaft Gesundheit mbH, Berlin, 77–88 Pikler, Emmi (1982): Friedliche Babys – Zufriedene Mütter. Pädagogische Ratschläge einer Kinderärztin. 10. Aufl. Herder, Freiburg/Br.
Превод на статията
Вяра Видева
