В следващата презентация ви представяме поредната лекция на БАПМТ – „Психомоторика и логопедия“, която разглежда един фундаментален и генеричен психомоторен казус, този път в контекста на говорната терапия.
Ще го опишем накратко заедно с няколко разсъждения, които лекцията и въпросите към нея породиха. Едно дете отива на логопед. Специалистът се опитва няколко пъти да го накара да направи необходимите логопедични упражнения за „изработване“ на срички и наваксване на необходимото от гледна точка на речта. То отказва, неспокойно е, тича, върти се, играе и не успява да седне на стола, за да „работи“. Тогава логопедът, който е и специалист по „Образователна психомоторика“ решава да се заиграе с детето. Детето получава насърчение да изобрети игра и то измисля една мишка (нарисувана на хартия). После детето си построява къща, а мишката започва да го гони. Според сценария на детето някой път мишката трябва да бъде хваната в капан пред къщата, друг път – да почука на вратата, а трети път – да избяга. Логопедът решава да измисли нещо като пароли и ги подава регулярно към детето – казва „щип“, когато мишката е хваната в капана, „щеп“ когато тя почуква на вратата, и „щоп“ когато бяга. Игривият логопед обаче е малко разсеяна и не помни всеки път паролите, затова тя често се моли на детето да й ги припомня. Накрая детето е толкова доволно, че освен че е повторило няколко пъти необходимата група срички за изработване, но дори си поляга за край на играта и логопедът успява да му направи т.нар. логопедичен масаж.
Този случай има капацитет да породи много идеи и много въпроси и всички те има шанс да касаят играта и способността й да прави чудеса не само на територията на логопедията, но също така и навсякъде другаде където можем да си представим – в сферата на детската педиатрия например, или в кинезитерапията и физиотерапията, или пък в педагогиката в детската градина и училището….
Лекцията „Психомоторика и логопедия“ обаче породи въпроси, които препращат към съвсем друга реалност – диаметрално противоположна на тази на играта и игровите възможности за докосване до света на детето и за отваряне на тайните врати към неговото развитие – тази на институционализма, в който всички сме потопени и който е неизменна част от реалността ни. „Има ли и какви са конкретните техники и похвати от Психомоториката, които можем да приложим в логопедията?“ илюстрира нагласите на не едно и две поколения специалисти, които нагласи са повече културови, отколкото индивидуални и които издават абсолютното отдалечаване от личното творчество, подход, креативност и в крайна сметка игра в начините, по които мислим за децата. Всъщност от подобни въпроси разбираме, че играта е човешко право, което много често е отнето, дори в кабинетите на специалистите.
Психомоториката е нещо, което можеш да прилагаш не само като се обучиш или след като някой ти даде точна техника, която да приложиш. Тя изповядва, че пред всеки специалист, бил той логопед, ерготерапевт, кинезитерапевт, психолог, соц. работник, медицинска сестра, педиатър и т.н. стои абсолютно наложителната морална задача да подобри преноса, който има към децата, да намали дисциплиниращата и рестриктивната функция и да я замени с игра.
Психомоториката е толкова популярна по света, защото носи друг морал по отношение на децата и различен тип морална позиция спрямо хората изобщо. Затова ПМТ не е нещо, което е задължително собственост, прерогатив или императив на психомоторната терапия и съпътстващите професионални полета. Децата могат да развият памет, мислене, внимание, език, баланс и координация, социална и емоционална грамотност и т.н. далеч не само в специализираните кабинети. Могат например да ги постигнат и в часовете по физкултурата и това е откритие, което много отдавна е направено в Германия, Франция, Белгия, Холандия, Португалия, Испания, Италия и др., където с игрова и двигателна работа с цел развитие се занимават в часовете по спорт, или когато децата попаднат при на т.нар. общински коучове – спортни треньори, чиято заплата плаща държавата и които имат за цел да обикалят общността и да търсят деца, които да развиват и социализират чрез движение и игра.
Най-голямото откритие на ПМТ, което логопедията по света също заимства, е че тя работи с мускулите от врата на долу, т.е не само с лицево-моторна и челюстна област, а с цялото тяло – то именно и първо участва в говоренето и разбирането. Това е просто, фундаментално, и страшно освобождаващо откритие и то се родее с най-модерните постижения на невронауките в наши дни.
Етиката на заиграването с цялото тяло на детето е почти напълно отсъстваща в помагащите професии и на нейно място идват въпросите за техники и похвати, които да се вземат наготово и наготово да се приложат. Пътят, за жалост, е диаметрално противоположен. Ако ние се сензитизираме по отношение на правото на децата на игра, животът им ще бъде по-лесен и ние – възрастните, по спокойни с развитието им. А това знание го носи в себе си всеки родител и специалист стига да се вгледа в себе си и да измисли нещо малко като онова, което колегата Деница Дамянова е измислила в опитите си да развие езика на детето след като първо се е съобразила с нагласата, възможностите му и желанието му за игра.