Радваме се да обявим, че Българска асоциация за развитие на Психомоториката заедно с издателство „Колибри“ успяхме да реализираме втората книга за Психомоторика от чуждестранен автор, издавана на български език след „Действаме, играем, мислим” на проф. Бернар Окутюрие. Играта и движението са предпоставки за психичното съзряване при децата. Как ние възрастните можем да подкрепяме здравословното им израстване чрез тялото, движението и съвместната игра, можем да разберем от книгата на Марион Есер „Осмели се да се свържеш”.
По-долу можете да прочетете предговора към българското издание и да научите малко повече за книгата:
Анна е на 11 г., страда от хронично заболяване и от три месеца е лежащо болна в детско отделение на софийска болница. С колега ежеседмично посещаваме децата в отелението, в което малките пациенти престояват понякога и повече от година. Допускат ни да играем с тях в столовата – стая с размери от няколко квадратни метра, и ние използваме пространството за психомоторни активности. Носим въжета, шалове, одеяла и меки дунапренови кубчета, като всеки път местим масите и столовете за храна и организираме пространството, така че да можем да се движим и играем с децата.
Този ден Анна избира един петметров шал, тип африканско сари, и ние, хванали го от двете страни, трябва да направим буря. Според сценария и фантазията на детето ние развяваме с всичка сила шала, така че да имитира вятър, който „духа“ много силно и „поваля всичко по пътя си“. Детето е по средата на „бурята“ и се опитва да се спаси от нея, като скача наляво и надясно и се предпазва да не бъде пометено.
* * *
Ситуации като в горния пример се случват ежедневно в нашия живот. Децата винаги имат нужда да играят и с тази игра, освен да се забавляват и да изпитват удоволствие от движението и сценария, те нерядко се опитват да си обяснят или да разрешат някоя напрягаща или притеснителна ситуация от своя живот. Понякога ние възрастните се налага да се намесим в тяхната игра. Понякога го правим по необходимост и понякога е неприятно или травматично за децата. Невинаги е лесно да се съобразим със ситуацията на вътрешните преживявания на децата и да знаем как тези преживявания се „записват“ в историята им.
Книгата на Марион Есер „Осмели се да се свържеш“ дава отговор на въпроса как може взаимодействието с децата да е по-малко травматично и нещо повече как може да е подкрепящо за тях. Книгата обяснява какво представлява психомоториката като метод за подкрепа на детското развитие и дава примери, от които става ясно как ние, възрастните, можем да сме по-уважителни и по-малко нараняващи, когато въвеждаме децата в реалността на света.
Марион Есер е психомоторен терапевт от Германия и ученичка на проф. Бернар Окутюрие – един от най-значимите световни теоретици и практици на двигателните методи за подкрепа на детското развитие и основател на интердисциплинарния психомоторен метод „Психомоторна практика Окутюрие“ (ППА). Марион Есер практикува психомоторика от 25 години и има свой център за обучение на психомоторни специалисти в Бон. Написала е няколко книги за психомоторика и е основател на издателство, което публикува литература, посветена на този метод.
Книгата ѝ „Осмели се да се свържеш“ е издадена през 2009 г. в Германия и от тогава е преиздавана няколко пъти. Книгата има издание и в Южна Корея, където се използва в обучението на студенти – магистри в специалността „Психомоторна терапия“. От нея лесно се разбира какво е психомоторика. Това е книга, която превежда на достъпен език много от сложните медицински, невробиологични, психологически и психоаналитични конструкти, с които борави този метод. Авторката визира една конкретна психомоторна практика – тази на проф. Бернар Окутюрие 1, като по света съществуват още разновидности на метода психомоторика.2
„Осмели се да се свържеш“ е книга, в която се говори за тяло и движение и за огромната нужда от уважение към умовете и телата на децата, които говорят с езика на емоциите много повече, отколкото с езика на думите. „Осмели се да се свържеш“ е книга, в която се говори за играта. Онази игра, която се използва от децата като противоотрова срещу страха, както и за дълбоко успокоение след напрягащи физически, емоционални и ментални предизвикателства, с които те се сблъскват всеки ден. Обяснява и как възрастният може да играе роля на съучастник в тази игра и в преживяването на травматични събития.
Специалистите психолози и педагози лесно могат да направят разлика между психомоториката и другите възпитателни, психологически и терапевтични методи за подкрепа, ако вземат предвид знанието, че психомоториката независимо в коя от двете ѝ разновидности – „Образователната психомоторика“, която се прилага в почти всяко училище с цел превенция в Европа, и „Терапевтичната психомоторика“, чрез която деца с емоционални, поведенчески и други разстройства, както и депривирани деца, се лекуват – е телесен метод, в който детето взаимодейства с възрастен и връстници през тяло, емоция и движение. Той само донякъде прилича на играта на специалистите детски психолози и терапевти. За разлика от работата през рисунки, които масово се ползват в детската психология, или от работата чрез малки играчки, които са популярни от времето на детския психоаналитик Мелани Клайн насам, в психомоториката се използва движение, тяло, звук, образи и картини в рамките на ролева игра, която включва тялото. Ти не играеш с количка, самият ти си количка…
Организацията на пространството при психомоторната работа също е различна. Ако при рисунките границата е рамката на листа, при играта с куклички границата е краят на къщата за кукли или при пясъчната терапия границата е краят на сандъчето с пясък, то в психомоториката границата е много по-широка и лимитът са възможностите на твоето собствено тяло.
Ролята на възрастния също е много по-различна. Ако при класическата психоанализа например възрастният е зад една своеобразна преграда и си гарантира сигурността с това, че пациентът лежи на кушетка и не мърда, то тук той присъства в света на детето като психофизиологическа заедност. Психомоторният терапевт е въвлечен по много повече начини и от него се изискват допълнителни рефлективни способности и умения, за да успее да комбинира наблюдението с участието си в детската игра. Изглежда психомоториката е по-„демократична“ от другите форми на терапевтично-възпитателна работа с деца, защото тя поставя възрастният и детето в доста по-равноправни отношения. Възрастният е доста по-уязвим и изложен на фантазиите на детето, в същото време той е и източник на граници, защото от него се очаква да стимулира детето да изследва какво е позволено и какво – не. Самият той е изложен на собственото си постоянно съмнение доколко може да си позволи едно или друго, доколко да бъде строг и доколко либерален (и това ясно се вижда от себерефлективните оценки на авторката на тази книга). Възрастният в психомоториката не може да се спаси от предизвикателства, като се уповава на възможността на детето да отдели фантазията си от праксиса, защото, когато работим с едно дете или юноша по този начин, това е невъзможно. Едно дете с аутизъм, с хиперактивност и дефицит на вниманието или с поведенческо разстройство, при което символизирането е затруднено и тялото е основен източник на експресия много повече, отколкото езика, човешкото свързване е различно.
Това прави психомоториката особено привлекателна за тежки емоционални и поведенчески разстройства, както и въобще за работа с деца, които знаем, се изразяват главно чрез движение. При нея се работи със състояние, в което обличането в думи на фантазмите е много по-проблематично поради сериозния дефицит на себеконтрол при децата, както и поради недоразвитостта на мозъчната кора, която отговаря за логическото и абстрактното мислене. По този повод Бернар Окутюрие специално въвежда термина „фантазъм на действието“3, който е несъзнавана представа за действие, нещо, което не може да бъде изговорено, а само изиграно в контакт с подкрепящ възрастен и е дълбоко свързано с нуждите на детето. Фантазмът на действието е отношенчески феномен, който може да бъде разбран само във взаимодействие на телата, в невербалната комуникация „чрез езика на тялото“, и той се разбира чрез възможността, която играещият с детето дава на детето да го засегне чрез своята игра, като го включва в нея. Той не е нещо, което се наблюдава, а нещо, което се преживява. Вероятно затова за психомоторни специалисти по света често се обучават не непременно психолози, а много по-често хора, свързани с физкултура и спорт, какъвто е в ранния си период и самият Бернар Окутюрие, както и хора, посветени на човешкото тяло – като кинезитерапевти, физиотерапевти, танц терапевти, социални работници, социални педагози и възпитатели във всякакви роли и обстоятелства, които имат разбиране за подкрепящата роля на телесното взаимодействие и за съпреживяването. Или поне са се оставили децата да ги научат на това.
С издаването на книгата „Осмели се да се свържеш» на Марион Есер Българска асоциация за развитие на психомоториката си поставя за цел да направи крачка напред в разбирането на инструментариума – телесно базиран, отношенчески и научно-методологичен, с който борави психомоториката, и да разшири дискусията за ползите от прилагането на метода при работата с най-широк кръг деца – в детската градина и началното училище с превантивни цели, в болници с хоспитализирани деца, в домове за социална подкрепа с изоставени деца, в бедни общности с депривирани деца, с деца, лишени от свобода, и др.
* * *
След 10-минутна игра, в която Анна почти е успяла да намери начин да се спаси от „бурята“, в столовата в детското отделение влиза медицинска сестра, която трябва да изведе Анна, за да ѝ постави венозно медикамента, който е наложително да се приложи точно в този момент. Играта рязко спира. Анна започва да плаче, но тръгва със сестрата. Връща се за края на играта и е безутешна до напускането ни, защото не е успяла да се спаси от „бурята“. По нейно желание успяваме единствено да я увием в шала „като бебе“ и да я подържим така, докато тя неподвижна и свита в ембрионална поза ни моли да я поклащаме, докато мърмори, че трябва да бъде излекувана…
Ваня Дункова,
Председател на Българска асоциация за развитие на психомоториката (БАПМТ)
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
- На български е достъпна книгата на Окутюрие „Действаме,играем, мислим. Помагало по психомоторна възпитателна и терапевтична практика“, която въвежда в метода му. – Б. р. 2
- В Германия например съществува парадигма „Психодинамична психомоторика“, в която се обучават български психомоторни терапевти (2019–2022), в Швейцария има „Графомоторика“ и т.н. В България е популярен методът „Релационна психомоторика“, в основата на който е теорията на Бернар Окутюрие и Андре Лапиер отпреди 25 години, когато двамата специалисти работят и пишат заедно. Впоследствие те се разделят и всеки основава свой собствен психомоторен подход, които към днешна дата се различават един от друг. – Б. р.
- Виж повече за „фантазъм на действието“ в: Окутюрие, Б. „Действаме, играем, мислим. Помагало по психомоторна възпитателна и терапевтична практика“, Колибри, 2019, с. 52–56. – Б. р.
Търсете изданието от 03 септември 2021 г. в пазарната мрежа.
