Теоретичните възгледи не винаги се избират доброволно, актуализират се през призмата на житейския опит и изградената представа за нещата.
Проф. д-р Амара Ренате Екерт
Исторически факти
Разсъжденията ми за възможната връзка между психотелесната психотерапия и Психомоториката започнаха в средата на 80-те години. Бяха провокирани от едно допълнително обучение по неорайхианска психотелесна и енергийно ориентирана психотерапия, наречена оргонотерапия / оргонодинамика, което промени възгледите ми за работа с децата по начин, тотално разграничаващ се от дотогава актуалните функционални теоретични концепции. Телесното преживяване на психотелесните практики ми даде непосрeдствен поглед върху формите на саморегулацията при децата и неделимата триада на тяло, психика и душа, което се отрази пряко на психомоторната ми практика – усещах повече спокойствие, истинска витална радост от играта и подкрепящи отношения.
Тогавашната главна тема на изследванията ми „Стимулиране на речта и движение“ се трансформира в по-мащабни изследвания. Новата формулировка „Интегрирано стимулиране на развитието и комуникацията“ онагледи отдръпването на изследването от функционалните взаимовръзки между стимулирането на речта и движението и постави във фокуса развитието базирано на взаимоотношенията, телесното взаимодействие /телесната среща/.
Новопридобитите опит и познание първоначално бяха трудни за обсъждане. Както понятийния апарат, който към момента се използваше от Петцолд в контекста на гещалттерапията, така и райхианската терминология бяха съвсем непознати в педагогиката и специалната педагогика, както и в Психомоториката. Първите публикации по темата бяха приети и дискутирани в рамките на педагогиката, занимаваща се с говорните нарушения (Екерт 1988, 1989, 1993, Екерт/ Фихтнер 1991).
По това време започна първоначалният специализиран диалог между колегите Диетер Маттнер, Юрген Зеевалд и мен, засягащ възгледите ни относно Психомоториката, при който се изясниха допирните точки и общите възгледи между телесно-терапевтичния и феноменологичния подход. Тогава може да се посочи и началото на разглеждането на телесното в Психомоториката (Маттнер 1987, Зеевалд 1992).
Психотерапевтичната телесна перспектива можеше да се комуникира отново в психомоторните среди в 80-те и 90-те години.Това направи възможна предпоставката за промяна в парадигмата на Психомоториката, което можа да се случи едва в края на 90-те години в следствие на по-ясното фокусиране върху взаимовръзките с полето на педагогиката.
Бих искала да изложа предпоставките за това закъсняло обръщане към телесните и останалите психотелесни концепти, позовавайки се на някои исторически факти за връзката между психиката и психомоторното изразяване в Германия.
Страха от тялото и психиката – към генезиса на Психомоториката в Германия
Разглеждането на ранни статии за немската Психомоторика поставя началото ѝ в клинично-медицинската сфера на детско-юношеската психиатрия. Специализираният език на онова време беше функционален и насочен към дефицитите, въпреки че в ранните текстове на Кифърд редом с напасването към клиничния стил, се наблюдават ресурсно ориентирани елементи. Тялото беше разглеждано в аспекта на способността за движение и възприятие и тяхната смяна. Тогавашните разсъждения за гещалта на Вайцзекер бяха редуцирани до тази тематика и приближени до теоретично компетентно тълкуване. Преживяването, често сведено до радост и удоволствие, беше високо ценено като носител на психомоторното съдържание и служеше като отличителен знак на Психомоториката, особено за отграничаване от останалите терапевтични дисциплини като ерготерапията и физиотерапията. В Психомоториката не се предвиждаха сълзи като израз на душевно страдание (което не важи за спонтанно възникнали спортни наранявания). Това според Вилхелм Райх (1970) отразява потискането на автентичните чувства в съвременното общество. Евентуалната поява на детска агресия беше отдавана на методична грешка в протичането на часа. Не е чудно, че дискусията по предмета едва от 12 години се занимава с многообразието на човешките чувства в часа по Психомоторика, въпреки че това е споменато още през 80-те години (Пехтл 1986).
Скритият зад това страх от работата със собствените чувства, пасва на Германия от 80-те години, която би имала желание да влезе в съприкосновение с травмите от миналото си само при определени условия (Груен 1989, Митшерлих 2007). По този начин неудобните чувства на децата, особено болката им, можеха да не бъдат уважени, както и да не бъдат тематизирани. Отразяването на собствените и чуждите чувства, като признак на педагогическото качество на Психомоториката, все още не беше предвидено. Работа с преноса и контрапреноса – в тази чужда територия не трябваше да се пристъпва. Преувеличено формулирано, нарушаването на това правило, заплашваше с изключване от кръговете на Психомоториката.
Завръщането към функционалната гледна точка помагаше и още помага на психомоторните терапевти при страха им от автентичния телесен диалог и от проявлението на живата и неуправляема телесна енергия.
Кифърд още през 1991 предупреждаваше за перспективата да прекалим с фокусирането върху детската психика. „Обущарю, остани си при калъпите за обувки“ /Кифърд 1991, 34/, гласеше предупреждението му към всички психомоторни терапевти, които въодушевени от статиите на Окутюрие, без необходимата квалификация биха могли да кривнат от същността на Психомоториката. В същото време не изключваше генерално възможността за психоаналитично тълкуване, рефлексия и допълнително обучение на психомоторните терапевти.
В принципните основи на Психомоториката, ориентирана към изграждането на компетентности, се споменава тялото, като се има предвид тялото с неговите функции или движението. С бавното разпространение на тълкуващата нагласа (Зеевалд 1992, 2007) се сложи началото на дискусията тяло-телесност и разбирането за тялото се промени и се разшири.
Биографичното измерение на тялото се възприемаше без да се проследят последствията върху работата с разнообразието и дълбочината на чувствата. Знанието за емоциите, заключени в тялото и свързаните с тях спомени, все още не е част от психомоторната теория и практика. При това неправилно се сугестира, че хората могат да бъдат стимулирани и терапевтирани без да се вземе под внимание биографичната памет на тялото. Тази гледна точка се описва накратко като „цялостна“ за съжаление.
Не е учудващо, че концептуално психомоторна терапия, включваща работата с емоциите, осигурява една ниша. Би било желателно да се засили обсъждането на концепциите и определенията и да се срещне в спор с телесната психотерапия. /сравн. Aucouturier 2006, Eckert 2006, Hölter 2005, Hammer 2001, Olbrich 1993, Passolt 2000, Richter 2005/
Телесна терапия или телесна психотерапия?
Преди да премина към основните хипотези на телесната психотерапия, бих искала да се спра на дискусията относно разграниченията и общите гледни точки между телесната и психотелесната терапия. Докато при класическото разбиране на телесната терапия тя се насочва към работа с физическото тяло, то психотелесната терапия се занимава с афективно-моторното случило се. В последните години все повече се разпростира това разграничение /Марлок/Вайс 2006/. Действията на двете дисциплини са насочени към постигането на телесно–душевно здраве и благополучие, като емоциите са вземани под внимание все повече в телесната терапия. Известни терапевтични методи като например шиацу, акупресура, краниосакрална терапия, ролфинг, методът Фелденкрайс имат своето място в здравната система, както и в специални полета на действие на педагогиката и психологията /Дауберт 2008/.
Телесните психотерапевтични модалности могат да се класифицират според различни критерии. Класическото разделение според различните школи определя:
- неорайхианска психотелесна психотерапия – напр. Хакоми, Психомоторна система на Песо Бойдън /PBSP/, Биодинамика /Герда Бойсен/, Биоенергетичен анализ /Лоуен/, Биосинтез, Skan и др.
- психоаналитична /психо/телесна психотерапия
и
- психоаналитично ориентирана терапия чрез движение – напр. Танцова терапия, Концентративна двигателна терапия, Интегративна двигателна терапия и др. /Шраут 2001/
Едно друго разпределение според основните работни похвати, базирано на и без това трудното разграничение между телесната и психотелесната терапия, би могло да изглежда по следния начин:
- афект ориентирано или енергийно ориентирано: Райхианска и Неорайхианска школа, Танцова и Дихателна терапия;
- насоченост към възприемането/сетивата: Концентративна двигателна терапия, Функционална релаксация
- свързаност – ориентирано: Психоаналитична психотелесна психотерапия
- ориентирано към упражнения – методът Фелденкрайс, Автогенен тренинг, дихателни упражнения /Шраут 2001/
Тук не можем да се спрем на отделните методи. Трябва да се спомене, че Кифърд им посвети книга през 1986 г. без да направи връзка с теорията и практиката в Психомоториката. Това остава задача за следващите поколения.
Централни аспекти на психотелесната психотерапия според Вилхелм Райх
От обширната работа на Райх /1897 – 1957/, който се посочва като основоположник на телесната психотерапия, на първо място трябва да се посочи труда му върху генезиса на характерите във връзка с тогавашното индустриално общество. Подходящото боравене с нагони и импулси, както и с възбуда и жизненост в реални ситуации е възпрепятствано от социално формираните характерови структури и актуализирано в нововъзникналите обществени структури. Например ако проявата на емоция при едно дете постоянно се прекъсва, ако обгрижващата личност посреща с игнориране или равнодушие нежното насочване на детето към нея, тялото му реагира с контрахиране на мускулно и висцерално ниво. Така по време на детството възниква мускулната броня, която притиска човека телесно, душевно и емоционално чрез придобити ограничаващи личностови структури /Райх 1970/.
По този начин се възпрепятства „излекуването“ на детските конфликти и моралните авторитети създават нещастието, с което се чувстват призвани да се борят /Райх 1970,159/.
В тази връзка Райх създаде понятието „вторична личност“. В неговия трислоен модел на личността противопоставя тази (вторичната личност) на първичната (здравата личност), ядрото на личността, за която е характерно естественото общуване, радостта от работата, креативността, сексуалността и способността да обича /първи слой/. Ядрото на личността в процеса на социализация се наслагва с втори слой – антисоциални импулси, като гняв, омраза, деструктивност, желание за притежание, власт и др. От тях се изгражда трети слой – социална маска, изградена от защитни механизми, които опитват да спират импулсите от втори слой. Този слой също не допуска автентичен контакт с ядрото на личността, което се отразява на контакта с обкръжаващия свят. В състояние на блокирана енергия, връзката между отделните слоеве е възпрепятствана. Животът с маска не допуска изграждането на автентичен контакт с обкръжаващите.
В тялото това се отразява с формирането на стягащи мускулни пояси. Райх така разбира разделянето на тялото на сегменти, чието брониране е свързано с преживяването на конкретни житейски теми, които запечатва и така се втвърдява. Дори при децата могат да се забележат дихателни блокажи като първи сигнал за блокирана жизнена енергия. След това идва несъзнавания контрол на дишането като централен защитен механизъм. Външен израз на този процес са редуващи се слоеве стегната или отпусната мускулатура. По този начин бива нарушено естественото движение на човека, с което и моторнияt процес. Хипертонични деца след отпускане на първоначалните блокажи могат да стигнат до хипотонични състояния.
Райх предлага чрез физически упражнения да се профилактират и терапевтират състоянията на мускулна скованост и блокаж. При това „закостенелите“ характерови и телесни структури да се разхлабят, да се изразят задържаните и потиснати емоции и да се мобилизира дишането. Целта е саморегулирането на човешкия организъм за здравословно протичане на жизнения поток, при което тялото е израз на жизнеността. Когато слоевете отново станат пропускливи, човек е в контакт с жизненото си ядро и изразява непосредствено и директно чувствата си /Райх 1970,1989/.
Според Александър Лоуен, ученик на Райх, който е познат като създател на Биоенергетиката, това протичащо, здраво състояние включва подвижност, грация и способност за обич. В неговата Биоенергетика Лоуен описва примери със случаи на деца.
Като известна неорайхианка второ поколение на това място искам да спомена Герда Бойсен. Норвежката психоложка и физиотерапевт учи при учениците на Райх, Лоуен и Ракнес и създаде собствена концепция за биодинамична психология и психотерапия, базирана на методите на физиотерапевтичния масаж.
От особена важност в нейния модел е откриването на рефлекса на страха и органичния цикъл в контекста на мускулната броня. Под влиянието на чужди модели хората преждевременно забравят как да възприемат собствения си ритъм и да го преживяват. Свързаното с това функционализиране на живота, заученото тактуване върви заедно с тежки емоционални конфликти, които не могат да бъдат преработени. Често се капсулират в центъра на тялото, като рефлекс на страха и като блокаж възпрепятстват свързването на виталната жизнена енергия с нежното изразяване на човешката свързаност. Така органичният цикъл и автентичното себеизразяване са потиснати. В Биодинамиката от терапевта се изисква абсолютно присъствие и комуникация, произтичаща от истинските усещания. Това предпоставя закотвяне в собствената същност и свързване с ядрото на личността /Бойсен 1987/. Това е възможно само с лична вътрешна работа, свързана с процеса на осъзнаване и разтапяне на собствените блокажи. Това може да се случи с различните методи на телесната психотерапия.
Психомоторна работа, опираща се на тези убеждения, поставя в центъра на дейността си саморегулацията на организма, не нанася вреди и съпровожда малките стъпки на детето с присъствие и удържане. /Под удържане се има предвид смисъла, който Уиникът /1991,1993/ влага в този термин/.
В специализираната литература по Психомоторика могат да се прочетат примери от практиката при работа с деца за възстановен органичен цикъл /сравни Окутюрие 1982, Дюринг 2003, Фихтнер 2000, Хамер 2001/.
Още един важен важен принос към психотелесната модалност прави Рон Курц /1985/. Основополагащите принципи в неговите трудове на осъзнатост /базирани на будистките традиции/, на ненасилие /отказване от манипулативни и конфронтативни методи/, на самоорганизация и единството тяло-душа-психика, според мен, могат да се дискутират в контекст на допирни точки между телесната психотерапия и Психомоториката.
Ако се разгледат няколко телесни модалности, в начина по който са се развили до сегашния момент, могат да се направят следните обобщения:
- Както при Райх, Лоуен, Курц, така и при Бойсен се използва понятието „Тяло“. Райх го представя като изразен език на живота, Лоуен – като живото тяло без разделение между психика и душа /тялото е личността/, Бойсен – организмът е емоционално-вегетативна система и Курц като единството тяло-душа-психика.
- Енергетиката стои в основата на психотелесната работа. Животът и жизнеността са преживявания, свързани с движението и енергията, съществували преди съдържанието и структурата. Разделението по посока на принципа на удоволствието и принципа на реалността /Фройд/ се трансформира в енергетичен принцип. Той следователно е диалектичен и полярен.
- Понятието „същност“ се използва по различен начин в отделните телесни школи. От една страна се говори за първичната и вторичната личност, позовавайки се на Райх или както той го нарича ядрото на личността, от друга страна се използва терминологията на Уиникът – истинска и лъжлива същност или усещането „за себе си“ според Стърн /1992/.
Същността се възприема като част от Аз-а /Тиелен 2002/, както и като спиритуална величина /Фиереге 2003/. Буш /2002/ описва Същността позовавайки се на Юнг като индивидуация в процес, която води до „все повече превръщане в самия себе си“.
- Използваните основни методи са вегетотерапията на Райх* като работа с импулса и дълбинно дишане, /биодинамичен/ масаж, биоенергетични упражнения, елементи от ролевата игра, театро- и арттерапия, констелации, разговор и работа с вегетативна идентификация*, както и трансфер и контратрансфер.
/*Под вегетативна идентификация при Райх се има предвид емпатията и резонирането в телесната работа. При Боадела е наричана соматичен резонанс, в невробиологията Бауер /2005/ я свежда до способността на огледалните неврони за резонанс./
Сходства и допирни точки: Тялото като израз на жизнеността
Телесната психотерапия и Психомоториката се срещат на плоскостта на символното тълкуване. Енергия, свързаност и същност биха могли да бъдат основните свързващи и сближаващи понятия. От тук биха могли да се изведат следните последствия, касаещи психомоторната дейност:
Психомоторната практика би трябвало да активира дишането и протичането на енергия и с това да подпомага мускулното и вегетативно отблокиране, както и изразяването на задържани емоции. Начинът на съпровождане, професионалните „очила“ /професионалния поглед/ и преди всичко собствената вътрешна работа определят как децата ще се възползват от психомоторната дейност.
Един необучен в телесната психотерапия психомоторен терапевт може да прекъсне предизвикания от психомоторна ситуация поток на телесна енергия, като го отклони с планирани упражнения, навлизане в социални задачи, игри с правила, упражнения за отпускане и др. и по този начин да насочва случващото се и да запазва желаната дисциплина.
Един обучен в телесната психотерапия психомоторен терапевт усеща и разпознава чрез тоничния резонанс, как в психомоторната дейност може да осигури на детето необходимото удържане, заземяване, центриране /Шраут 2001/ и необходимия контейнер /Берг 2004/ и в същото време дава възможност за символно и телесно изразяване.
Професионалната рефлексия на собствения живот, преработването на собствените теми и детски травми подготвя терапевта да разпознава и съпровожда биографично вкоренените игрови, телесни и двигателни теми на детето. Може да организира по подходящ начин психомоторното пространство за темите на детето и да бъде на разположение на детските чувства чрез удържане, отразяване и опазване /контейнер/. Играе ЗА детето, свързвайки се със собствените си автентични чувства и уважавайки личните граници. Това означава да изиграва съзнаваните или несъзнавани теми, които детето телесно или вербално представя. Поема евентуално, според инсценирането, детските страхове и предлага възможност за телесно-игрово отработване. Следният пример на Марти, 4 г., с перинатална травма, би трябвало да онагледи казаното:
След загряваща игра на гоненица М. започва да ме дърпа към пещерата си и да ме удря по главата. Той е пират, аз съм пленникът му. Помолвам го да ме удря по-леко, на игра. Отговаря ми: “Искам да те заболи“ и се смее злорадо, диво и шумно. Тялото му е напрегнато и неспокойно. Опитвам да се отскубна от хватката му. Тогава главата му удря устата ми. Движението му е с такава сила, че много ме заболява. М. прави това движение без да иска. За момент обмислям, дали да се оттегля от играта. Тогава решавам да продължа. В играта изразявам болката си и горчиво започвам да хленча. М. повтаря с твърд глас, че дълго още трябва да ме боли и дълго няма да спре. Отново се смее диво и злорадо и ме удря отново, този път по-леко и контролирано. Усещам гнева, страха и паниката му и ги изразявам с едно изречение: „Кога най-накрая ще мога да изляза от тук“? „Никога!“- е отговорът, „Завинаги трябва да останеш тук!“ Отново дивия и злорад смях. М. отстъпва назад. Забелязва, че не искам да изляза, предала съм се на участта си. Трескавите му движения стават по-спокойни. Аз казвам: „Добре, твой пленник съм и ще остана тук, но кога ще ме пуснеш да изляза?“ „Никога!“, този път е малко по-нежно. „Толкова съм изморена, не мога повече и искам да спя“, казвам аз. „Е, добре, ела!“ М. ме измъква за пуловера от палатката и ми показва едно „легло“, на което да легна. Завива ме грижливо и отива в другия край на стаята. След няколко минути се връща и иска да си играем с плеймобил.
Една психотелесно-ориентирана психомоторна работа с деца се занимава с това да даде пространство на телесните импулси или да ги усили и по този начин да активира свързването с капсулираните чувства и в крайна сметка с ядрото на личността.
Един така разбиран психомоторен диалог включва едновременно присъствието на терапевта, осигуряването на контейнер и играта му.
Посочените предпоставки могат да се използват както в единични, така и в групови сесии. Следващият пример илюстрира груповата работа в психосоциална сесия с 5-7 годишни:
В залата се събират децата едно след друго. „На какво ще играем днес?“, пита едно дете с изискващ и престорено страшен поглед, насочен към учителя. Той отразява настроението на децата. „О, днес ще играем на чудовища!“ Темата на часа е определена тихо за секунди. Децата се втурват в залата с викове: „Пазете се, чудовище!“ Учителят влиза в ролята на чудовището и хваща някои деца. След див, шумен лов ги превръща в камъни. Други деца спонтанно вземат ролята на феи, които разомагьосват камъните. Те отново са залавяни, омагьосвани и отново разомагьосвани от феите. Придобили смелост от преживяването на силата си над чудовището, децата го улавят в примка. Превръщат го в скала, която отново е съживена. Играта със страха и удоволствието, силата и безсилието започва отново.
Най-важната цел на тази дейност е придобиването на автономност от детето, разбирана като способността да усеща собствените си автентични чувства и да ги изживява /Груен 1984/.
Общи и отдалечени пътища
Телесната психотерапия е извор на вдъхновение, но редом с това трябва да отбележим факта, че Психомоториката би могла да има своя принос към телесната психотерапия. Тя може отново да се позове на постулирания от Райх принцип на удоволствието. Смях, хумор, удоволствие от движението и изследователска наслада биха могли да облекчат погрешно придобитата сериозна нагласа към трудни проблеми и да се превърнат в потенциал за разрешаването им. Освен това телесната психотерапия би могла да спечели от ресурсно-ориентирания принцип в Психомоториката и да интегрира нови възможности за игра и движение. Телесна психотерапия за деца е немислима без психомоторното съдържание /Геблер 2006/.
Общите и отдалечени пътища на телесната психотерапия и Психомоториката могат да бъдат подробно проучени в един предметно-ориентиран диалог. Една такава близка възможност се намира в общи изследователски проекти в рамките на университетски програми. За целта на изследването би трябвало да се изпробват методи за подробно тълкуване.
Друг общ път лежи в обединяването на учебни съдържания, както е планирано в дисциплината Психомоторика в Марбургския университет /Philips–Universität Marburg/. Допълнително интердисциплинарно психомоторно-телесно-психотерапевтично обучение за практикуващи съществува от 2005 година в Швейцария и от 2010 в Германия. В немското дружество на телесните психотерапевти /DKG/ се мисли в посока развитието на детска телесна психотерапия.
Редом с разсъжденията за желано съвместно сътрудничество, всяка от двете професии има нужда от собствена идентичност и собствен път на развитие. Различават се по отношение на заявката на често много различните клиенти, по отношение на времето, необходимо за терапия и оборудването на помещението.
Извод
Бъдещето на една телесно ориентирана терапия на деца лежи, според мен, в сближаването между Психомоторика и телесна психотерапия, което би могло да вдъхнови други групи професии, свързани с детска терапия. Не само Психомоториката се нуждае от солидни психотерапевтични похвати, но и ерготерапевтите, логопедите, специалните педагози имат нужда от възможността за допълнително телесно ориентирано психодинамично обучение.
По този начин няма да бъде заместена детската терапия, по скоро децата и родителите ще бъдат по-добре разбирани и компетентно съпровождани в молбата им, скрита зад разнообразни симптоми. Познаването на предмета и опита, добит в телесната психотерапия, служат за обединяващото приложение на тяло, движение и свързване в Психомоториката. Всички направления на Психомоториката биха спечелили от едно обединение.
Резюме
Когато разсъждавам за връзката между Психомоториката и телесната психотерапия, пречупвам това през собствената си биографична призма, която обединява антропологични, психодинамични и телесно ориентирани концепции. Основната изходна гледна точка предполага връзка между Психомоториката и телесната психотерапия. Произтичащата от това психомоторна практика се различава от теоретично-компетентно насочената по отношение на логиката си на намеса, взаимовръзките и игровата обстановка. Целите, които си поставя, са биографично предопределени, в зависимост от развитието на детето. Те не зависят от нормативните предписания на образователните институции. В дискусия с телесно психотерапевтичното познание може да се вдъхнови развитието на нова психомоторна практика, редом с наложилата се психомоторна терапия.
Проф. д-р Амара Ренате Екерт