Валентина Грозева, психолог, педагог, психомоторен терапевт, специалист по образователна психомоторика
Резюме:
В международен контекст Психомоториката се разглежда като метадисциплина, която свързва психичното и телесното, възприятието и действието, играта и мисълта. Тялото не е просто инструмент на психиката, а нейното първо и най-дълбоко изразно поле (Boscaini, 2025). Настоящата статия представя професионален опит от проведен демострационен тренинг по Психомоторика в Дневен център за деца с увреждания и техните семейства в гр. Хасково, с участието на 15 специалисти и 12 родители. Обучението се състоя в три етапа – теоретично въведение, преживелищна част и себерефлексия. Игровите и двигателни експерименти имаха за цел да илюстрират някои от основните принципи на психомоторния подход: движението като комуникация, играта като основа за свързване и телесно присъствие. Статията има за цел да потвърди през българска аудитория широко известната по света формулировка за Психомоториката като сериозен интердисциплинарен подход, променящ начина, по който мислим за човека в посока на неговата цялост (тяло, психика, емоция, връзка с другия и средата), проявена чрез движението и играта.
Въведение:
Винаги съм се питала какво означава „да знаеш“. Желанието ми да споделя опита си от тренинга в Хасково е едно осъзнаване в отговор на този въпрос, а именно, че знанието идва не само чрез натрупване, а чрез преживяване.
Психомоторика става известна в България сравнително късно – около 1997 г. благодарение на белгийската школа и за известно време се прилага в домовете за медико-социални грижи за деца (ДМСГД)[1]. Тогава тя даде една различна гледна точка – че децата, израснали в институции, могат да имат пълноценно ежедневие, когато им се даде възможност да се движат, да играят и да чувстват. Това не беше просто методическа промяна, а дълбоко хуманна и феноменологична трансформация – поглед към човека през неговото живо присъствие.
Психомоториката стана по-разпознаваема у нас след 2019 г., когато се проведоха първите системни обучения и методът започна да се използва от по-широк кръг специалисти от помагащите професии (логопеди, рехабилитатори, психолози, социални работници). Все още обаче психомоторната терапия се възприема повърхностно и основно като „наивна игра“[2]. А всъщност в основата ѝ стои възможността в защитена среда да се разгърне преживяването и „чувстването“ чрез среща с другия и със средата посредством движението и играта.
Като помагащ специалист (възпитател в дневен център, координатор в неправителствения сектор, ръководител на институция, консултант и реализатор на проекти за подкрепа на деца и младежи с тежки увреждания) съм „тествала“ както императивни когнитивно-поведенчески модели така и хуманистични и холистични подходи при работата с деца и семейства в риск. Психомоториката със сигурност остава философията, която ме определя днес и която трансформира както мен самата, така и разбиранията ми за помагането като цяло. Вярвам, че психомоторното разглеждане на света не принадлежи само на терапевтичните практики, а на всеки, който иска да гледа на човека като съвкупност от преживявания, усещания, мисли и движения.
Теоретичен контекст:
Франко Боскаини (2025) определя Психомоториката като метадисциплина, защото тя не принадлежи изцяло нито на психологията, нито на педагогиката, нито на физиологията, а стои в пространството между тях. Тя е наука и изкуство за човешкото присъствие и за хуманността. В този смисъл психомоторният терапевт не „работи с тяло“, а слуша тялото като език на психиката.
Още Анри Валон (1942) описва движението като първична форма на мислене и емоционален израз. В исторически план психомоторното мислене преминава през различни етапи:
– Пиаже (1962) вижда в моторната активност първата форма на интелект.
– Виготски (1978) подчертава социалния характер на играта като пространство на развитие.
– Уиникът (1971) описва играта като зона на реалност между вътрешния и външния свят, където се ражда автентичният Аз.
– Окутюрие и Лапиер (1984) развиват идеята за „символиката на движението“, където движението е не просто моторен акт, а символна форма на връзка със света.
Разбираме, че Психомоториката не си „присвоява“ играта – тя просто я поставя в защитено поле, където тя става автентичен инструмент за изследване на човешкото присъствие. Тялото, движението, играта и връзката са нейните четири конструкта, чрез които човекът се открива и осъзнава.
Психомоториката е интегрален подход – тя съчетава игровото, емоционалното и когнитивното в едно цяло, което прави възможно преживяването на смисъл чрез действие.
Методология и структура на обучението:
Двудневният тренинг беше структуриран в три основни етапа: теоретична рамка, преживелищен модул и рефлексия. В преживелищния модул се включиха три психомоторни игрови ситуации, целящи осъзнаване на връзката между движение, усещане и смисъл за участниците.
Игрови модули:
Игра 1: „Аз и моето професионално движение“ или професионална и лична идентичност през тялото
Поканих участниците да представят себе си в контекста на своята професионална роля – да „изиграят“ собствената си работа, така както я вършат в ежедневието. Всеки участник изрази чрез движение и телесна експресия начина, по който „живее“ професията си, начина по който преминава през ежедневието си. Останалите наблюдаваха, след което повтаряха движението на човека, улавяйки ритъма, напрежението и енергията му. След това групите имаха възможност да обсъдят усещанията си в малки групи – какво е било различно, какво е предизвикало съпротива или покой, какви вътрешни състояния са се появили.
Както твърди Боскаини „такъв тип телесна работа не е лека – тя изисква импулс към киберрефлексивност“ (Boscaini, 2025) и насочва вниманието към вътрешното наблюдение и към усещанията. Това е уникално за психомоторния подход – той създава мост между когнитивните, телесните и емоционалните нива на преживяване. Реакциите по време на тренинга бяха различни – някои тела се „замразиха“, други се „освободиха“, трети останаха безмълвни. От обратната връзка стана ясно, че е било интензивно, различно и човешко, а че поставянето в „обувките“ (в движението) на другия активира дълбока емпатия и свързаност.
Игра 2: „Свързване и прекъсване“ – присъствие и ко-регулация
В този модул, който условно нарекох „Свързване и прекъсване“, участниците преживяха състоянието на присъствие и отсъствие чрез телесна ритмика и синхрон. Работата по двойки включваше синхронни движения, последвани от умишлено прекъсване на контакта.
Обобщената рефлексия разкри, че това преживяване е тясно свързано с ранния капацитет за имитация, който стои в основата на способността за саморегулация. Както подчертават Валон (Wallon 1942) и Уиникът (Winnicott 1971), собствената регулация се случва чрез ко-регулация – процес, който се заражда първоначално в релацията майка–дете. В психомоторната работа този процес се нарича тонично – емоционален резонанс и е основен „инструмент за работа“. Начинът, по който присъстваме около децата и как телесната ни настройка влияе върху тяхната способност за успокоение и контакт, както и върху изграждането им като пълноценни личности, стана фокус на обсъжданията. Родители и колеги дадоха обратна връзка, че осъзнават как професионалната динамика, лична динамика, фрагментираността в социалните и образователни услуги често пречат на естественото човешко присъствие, което е основополагащо за всяка терапевтична връзка. Едно просто упражнение беше накарало хората да се замислят как самите те присъстват – не само в професията, но и в личния си живот за себе си и заобикалящите ги.
Игра 3: „Тяло, движение и доверие“ – философия на живото тяло
Въплътеното Аз (еmbodied self) е централна философска и терапевтична категория в Психомоториката. Тя препраща към това, че човек не просто мисли за тялото си, а живее чрез него. В този смисъл тялото не е инструмент, а същностен носител на психичния опит. Както подчертава Боскаини (Boscaini 2025), движението не е само средство за изразяване, а самият процес на съществуване. Човек не „използва“ тялото си – той *е* тялото си в действие. В психомоторната работа това означава, че всяка промяна в позата, ритъма на дишане или тонуса съдържа психично значение и може да бъде път към осъзнаване и трансформация. Когато терапевтът влезе в съзвучие с клиента чрез движение и емоционален тон, се случва не просто комуникация, а възстановяване на първичната връзка между Аз-а и света – онази жива взаимност, в която присъствието лекува.
Третият модул, посветен на движението с водач и със затворени очи, илюстрира не просто механизма на доверие, а крайъгълният камък на Психомоториката – че познанието и промяната настъпват не само чрез осмисляне, а чрез преживяно движение. Самият живот е движение – движение при съприкосновението с другия, движение при взаимодействието със средата, движение в усещането за пауза. Дори тишината в тялото е форма на вътрешно, интроспективно движение.
Заключение:
Игровата рамка и възможността за свободно разгръщане на телесната динамика в защитена среда ни дават пространство за възстановяване, рехабилитация и терапевтиране на най- уязвимите психомоторни пластове в нас.
Преминалите тренинга споделиха за дълбоко освобождаващото, отворено, извън познатите аналитични и структурирани рамки, с които са свикнали, обучение.
Психомоториката е подход, който най-добре докосва хора, чувствителни към телесното преживяване – онези, които възприемат света творчески, извън контрола и рационалната структура на мисълта. Живото тяло, или т.нар. embodied self, предполага възможността да изследваш себе си отвъд когнитивното, чрез дишане, ритъм и движение. Различните науки предлагат инструменти за постигане на това знание, но Психомоториката ги обединява в едно хуманно, холистично направление, където науката и човешкото присъствие се срещат.
Психомоториката е повече от метод – тя е начин на мислене, който възстановява връзката между тялото и духа. Вярвам, че в България тя ще продължи да се развива и ще намери място и в академичното поле – не просто като инструмент, а като интердисциплинарна обучителна дисциплина. Вярвам че психомоторната философия има силата да промени начина, по който мислим за човека – като единство от тяло, психика, емоция и връзка.
Библиография:
– Aucouturier, B. (2004). The Symbolism of Movement: A Foundation for Psychomotor Education. Routledge.
– Boscaini, F. (2025). Historical Epistemology of Psychomotricity: A Metadiscipline. Horsori Editorial.
– Bruner, J. (1986). Actual Minds, Possible Worlds. Harvard University Press.
– Erikson, E. H. (1977). Toys and Reasons: Stages in the Ritualization of Experience. Norton.
– Huizinga, J. (1950). Homo Ludens: A Study of the Play-Element in Culture. Beacon Press.
– Lapierre, A., & Aucouturier, B. (1984). La symbolique du mouvement. Éditions Sociales Françaises.
– Piaget, J. (1962). Play, Dreams and Imitation in Childhood. Norton.
– Rogers, C. R. (1961). On Becoming a Person. Houghton Mifflin.
– Schaefer, C. (1993). The Therapeutic Powers of Play. Jason Aronson.
– Vygotsky, L. S. (1978). Mind in Society. Harvard University Press.
– Wallon, H. (1942). De l’acte à la pensée. Presses Universitaires de France.
– Winnicott, D. W. (1971). Playing and Reality. Tavistock.
[1] https://movefeelplay.com/%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%be%d0%bc%d0%be%d1%82%d0%be%d1%80%d0%b8%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b2-%d0%b1%d1%8a%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d1%80%d0%b8%d1%8f/
[2] Думи на един от участниците в тренинга, б.а.
