––––
Жизел Субиран е французойка, родена по време на Първата световна война. Тя е известна с това, че разработва концепцията за психомоторна терапия (ПMT) като рехабилитационна терапия през 50-те години на миналия век, докато работи като масажист и физиотерапевт в болница Анри Русел Сент-Ан в Париж, в отделението по детска психиатрия на иновативния и мултидисциплинарно ориентиран професор Хулиан де Аджуриагера. Заедно с него тя развива здравна професия, която обвързва ума и тялото – психомоторна терапия. През 1967 г. Жизел Субиран създава Висш институт по психомоторна рехабилитация (ISRP). Днес ISRP е най-голямото ПMT училище в света, с три кампуса във Франция, разположени в Париж, Марсилия и Виши. Институтът е обучил над 7000 психомоторни терапевти във Франция. По стъпките на „тази удивителна, специална, весела, интелигентна жена, с голям финес на ума, надарена с ценно чувство за хумор, също малко екстравагантна, която е живяла почти цял век, преминала през известни войни, мир и различни предизвикателства“ тръгва Франсоаз Джиромини, самата тя директор днес на ISRP International, в биографичната книга „Психомотрната терапия: от основите до изследователската работа“.
–––
БАПМТ представя пътя на Жизел Субиран, защото в него може да се открие всичко, което сдружението се опитва да проповядва от началото на създаването си през 2020 г. (и открито от французите преди повече от един век). То е свързано както със самата същина на Психомоториката като метод, обединяващ ума и тялото, така и с етичното му, мултидисциплинарно приложение, отчитащо всички био-психо-социални аспекти на разбиранията за човека изобщо (незадължително обвързани с психомоторния метод).
––––
Жизел Субиран се ражда в семейството на Виктор Бонвало – артист, разказвач и чаровник, който сам произхожда от семейство на художници, учители и спортисти, и красивата и малко строга Мари-Луиз Анрио, учителка и директор на училище. Тя има още две сестри – Лус и Джанин.
Времето, в което расте Жизел, е интересно време – след края на Първата световна война всички са изпълнени с надежда за по-добър живот и това се отразява в културата, нравите и модата. Телата са освободени от ограниченията на миналото, Жозефин Бейкър танцува чарлстон, а чувствената ѝ еротика и тъмното ѝ тяло изправят парижани на крака; в театър Gaîté Montparnasse се вихри Морис Шевалие, а Ърнест Хемингуей и Скот Фицджералд пишат в кафенетата на Париж, седнали в някой ъгъл и пиейки абсент.
Покрай своя баща – известния бохем Виктор, който ги води както на Олимпийски игри, така и на кино или джаз, Лус, Жизел и Джанин се срещат със Салвадор Дали, Макс Ернст, Жермен Ричие и дори Жан Кокто и Рене Клер. Виктор организира балове, на които момичетата демонстрират моден вкус и социални умения. Когато не са заети със социалния живот на родителите си, момичетата тичат и играят на воля. Тази празнична и спортна атмосфера ще повлияе на младата Жизел, която ще насочи интереса си към професия, свързана с тялото и удоволствието от движението.
Като юноша Жизел продължава да пее, танцува и спортува и се научава да чувства през тялото си. Жизел е регистрирана в Racing Club de France, играе тенис и не пропуска нито едно спортно събитие. Тя също е запалена по танците с Ирен Попарт, след което открива фламенкото и заедно с него цялата испанска култура ще я бележи до такава степен, че много бързо тя ще проговори езика и ще придобие „латинско“ излъчване.
През 1932 г. Жизел, която е само на 16 години, среща бъдещия си съпруг Андре Субиран и двамата се женят много бързо. Андре е по-голям с няколко години и следва медицина. Местят се в студио в квартал Монпарнас, след което и двамата започват работа като търговски представители във фармацевтични лаборатории.
Откритието
Жизел, само на 17 години, започва да се интересува от масажи и физиотерапия и търси обучение в тази област. След като го намира се записва да учи във Висшето професионално училище за масажисти на Франция и на 10 юли 1938 г. получава диплома по „Масажна терапия, физиотерапия, хигиена, вода, въздух, светлина”.
Едновременно с това Жизел чете медицински книги и се записва в Сорбоната, където учи и психология. Тези два нейни избора предопределят бъдещата й съдба –
да свърже ума с тялото във всички свои бъдещи начинания.
През 1945 г. в Париж Жизел среща приятел на съпруга си – д-р Андре дьо Самбюси, който е специализирал физикална медицина на гръбначния стълб. Той я въвежда в това, което тя по-късно ще нарече „първата най-добра школа за психомоторни умения в света“. Тя посещава неговата практика на улица Перонет в Ньой в продължение на 2 години. Андре дьо Самбюси я въвежда в метода „коригираща гимнастика“, специализиран в „удължаване на гръбначния стълб“ и който взима предвид психологическото състояние на пациента. Синът на Жизел – Бруно Субиран си спомня: „Бяхме много малки, спомням си успоредките за висене, пейката за балансиране и топките, които майка ми беше сложила в една от стаите в апартамента. Имаше деца, които редовно идваха да работят с нея. Тези съоръжения за това, които майка ми наричаше Психомоторика, се превърнаха в нашата естествена среда.
В практиката си Жизел вече съчетава психологията с функционалната рехабилитация на тялото, което по това време, с изключение на Мосю дьо Самбюси, не се среща в практиките на специалистите. Случва се така, че на 3 октомври 1946 г. курсът по физиотерапия на педиатричната, хирургическа и ортопедична клиника на Медицинския факултет в Париж, получава одобрение от Министерството на общественото здравеопазване и започва подготовка за въвеждането на държавна диплома за масажист-физиотерапевт. Тя се записва. От 1947 г. като част от практиката си, Жизел е стажант в болницата, където открива света на децата, страдащи от костни малформации, гръбначни изкривявания, дихателна недостатъчност, дължаща се на последствията от туберкулоза, както и физически и умствени недостатъци.
Жизел получава дипломата си за физиотерапевт на 10 октомври 1949 г. и същата година убеждава новия директор на новосъздадения медико-психо-педагогическия институт „Едуард Клапаред“ в Ньой, да я приеме като „физиотерапевт, специализиран в психомоторните умения“.
Тя въвежда за пръв път психо-телесното измерение, което не е съществувало дотогава в този тип структура.
Години в болницата Анри Русел Сент-Ан и среща с Хулиан де Аджуриагера
Това е болницата, която след 1947 г. се превръща в място на раждането на детската психиатрия и съвместното създаване на логопедията и психомоторната терапия (като специфична техника за грижа и като надежден инструмент за клинична оценка и изследвания).
–––-
Анри Русел Сент-Ан е много интересно място. Около 30 години преди раждането на Жизел парламентът е приел закон, определящ условията за обществена намеса в превенцията на психичните заболявания, а още през 1921 г. „отворената служба за лечение на психично болни, чието състояние не изисква настаняване във формите, предписани от закона“, се премества от приютите на департамента Сена в част от помещенията на болница Анри Русел Сент-Ан. Тази услуга ще бъде наречена на името на Анри Русел – човекът, който се е борил за създаването на болницата. Тази услуга се превръща и в първата безплатна психиатрична услуга в многопрофилна болница. Тя включва диспансер (включващ психиатрична консултация, която насочва пациента към болничен престой или към извънболнични кабинети за лечение), социална служба и лаборатории за прегледи и изследвания. През 1931 г. Едуар Тулуза, който оглавява диспансера, развива бурна дейност и (освен, че кани стажанти, организира много специализирани консултации, включително детска психиатрия с Жак Рубинович и психотерапия с Южен Минковски; създава отбор социални работници, начело с мис Ебрард, както и домашни психиатрични консултации, водени от Роджър Дюпуи), в мултидисциплинарен дух той проектира три изследователски лаборатории: лаборатория по клинична биопсихиатрия, която ръководи той, лаборатория по биологична химия, приложима към психичната профилактика, ръководена от Морис Делавил и изследователска лаборатория по приложна психология, ръководена от Дж. М. Лахи. В един павилион на тавана в болницата Анри Русел се помещава и лабораторията по физиология на усещанията.
––––
В тази обстановка на изследвания и консултации Хулиан де Аджуриагера (испанско-френски невропсихиатър и психоаналитик от баски произход), който бяга от войната от Испания и се установява във Франция, е назначен за доцент по неврология и психиатрия. Поверено му е малко женско отделение, разположено на 2-рия етаж на павилиона на Ферус. Той превръща болницата Анри Русел в динамично място за преподаване и дискусии, където всяка седмица
се редуват презентации на случаи на пациенти, семинари по психоанализа, невроанатомия, физиология, психиатрия и детска психиатрия.
Общата организация на болницата, истинска смесица от фундаментални клинични и терапевтични изследвания още отпреди времето на де Аджуриагера, сега има средствата да формира и мултидисциплинарен екип от най-блестящите сециалисти, които ще се посветят на изследванията на развитието, невробиологията и невропсихологията на детето.
В този контекст на изследвания, иновации и хуманизация на психиатричната помощ, Жизел Субиран получава покана от де Аджуриагера през 1947 г. да участва в мултидисциплинарен екип, в който да оглави един от двата рехабилитационни екипа (другия е поверен на Сузан Борел-Мезони) в новосъздадения „Център за ориентиране на деца.“ Единият от центровете е свързан с езикова рехабилитация и от него по-късно ще се развие логопедията във Франция, а другият е свързан с психомоторна рехабилитация. Те работят съвместно с всички членове на психологическата лаборатория.
––
Това е времето, в което детската психиатрия започва силно да се интересува от перспективите на релационното развитие и на емоционалния живот на детето след период, в който всички са мислили в концепциите на „изоставащо дете“, „умствена слабост“, „епилепсия“, „разстройства на характера“ и „престъпност“. Произведенията на Болдуин, Прейер, Клапаред, Валон и Пиаже за емоционалното и когнитивното развитие на детето, връзките между действието и мисълта, произхода на характера, донасят революционен начин на мислене и нова концепция за грижата към детето, която е по-функционална по отношение на емоционалния и релационния живот.
Именно в този контекст Центърът за ориентиране на деца започва да разработва клинични изследвания около границите между нормалните и патологичните, инструментални нарушения, които засягат патологията на езика и двигателните умения или дори реактивните нарушения, свързани със семейни ситуации или други сложни и патогенни социални въпроси.
Пиер Мале настоява за идеята за декондициониране: „Първата ни грижа беше да включим в действие това, което наричаме декондициониране…. Този метод, който е труден за описание се състои в това да оставиш детето да изрази себе си в своите симптоми (блокажи, отказ, противопоставяне) чрез приемане и разрешително отношение към него, но не анархично, а бдително и запазващо възстановителните и отворени аспекти”.
–––-
Жизел Субиран никога няма да забрави това
фундаментално понятие за декондициониране в своята практика и в своето преподаване,
до такава степен, че ще го превърне в крайъгълен камък на психомоторната грижа.
Заедно с Джулиан де Аджуриагера Жизел Субиран описва психомоторни типове, характеризиращи се с особености на гъвкавостта и баланса, ритъма и ориентацията на тялото в пространството. Те се питат могат ли да отидат по-далеч в разбирането на тези проблеми, докато усъвършенстват техники, за да помогнат на децата както за по-добра организация на речта им, така и за по-голям контрол върху телата им. Екипът, ръководен от Хулиан де Аджуриагера, недвусмислено избира метода на декондициониране, предложен от Пиер Мале: рехабилитаторът, каквато и да е специалността му, приема детето такова, каквото е, без да го смята за инвалид. Непохватните, схванатите, хипотониците не се отхвърлят иронично, а напротив, за първи път се третират с техники, предназначени да им разкрият какво могат, а не с фокус върху това, което не могат. Всички рехабилитации имат за свое мото да се подходи към детето като му се предоставят нови начини за фундаментално преживяване в компанията на възрастен, който не е враждебен и не го унижава поради неговата неспособност.
Те постулират и още неко мното важно: по никакъв начин не е необходимо за превъзпитателите да преминат психоаналитично обучение, за да могат да задействат този специфичен психотерапевтичен процес. Но е ясно, че в „допълнение към техническото майсторство е необходимо и едно наистина добронамерено намерение, независимо от несъзнателния фон, който стои в основата му”.
Ето как на 31-годишна възраст, Жизел Субиран поема една много сериозна задача и веднага разбира общата цел на отдела, към който току-що се е присъединила. Нейните умения в областта на медицината, психологията и физиотерапията интересуват Хулиан де Аджуриагера, който вече вижда в това средствата за прилагане на телесността и психиката в развитието и отглеждането на малки деца и превръщането им в една нова дисциплина.
Тази нова дисциплина естествено ще бъде наречена Психомотрика.
По-късно Жизел ще създаде обучение по Психомоторика. Ето как тя обяснява пътя си в интервю от 20 декември 2002 г.
„През 1946 г. е създадена първата диплома по физиотерапия. Запазена за тези, които вече имат медицински опит, тя включва 3 възможности: психомоторна терапия, релаксация и раждане, известно като безболезнено раждане. Като част от получаването на тази диплома работих 2 години в ортопедия за деца.
Там ходих на всякакви операции и участвах в последващите рехабилитации.
След това, за да не се ограничавам само до случаи, които попадат в рамките на физиотерапията, се записах в Сорбоната, където преминах 4 курса по психология: обща психология, психопатология, психопедагогика и детска психология. Изкарах и една година дидактическа психоанализа. След това имах обучение, от което малко други професионалисти се възползваха. Обучена съм от доктор дьо Самбюси и исках да се занимавам с психомоторна терапия. Отидох при професор де Аджуриагера, защото той беше първият специалист, който съчетава ролите на професор по невропсихиатрия и учител, интересуващ се от психологията и психомоторните умения. Така се сформира неговият изследователски екип, в който невропсихиатричните, психологическите и психотелесните аспекти бяха съответно представени от професор де Аджуриагера, професор Зацо и аз. Това се случи благодарение на голяма популация пациенти деца и възрастни, които ни позволиха да изследваме и открием елементите и симптомите, които всички лечения преди това не са откривали. Всички лекари, загрижени за провалите на предни лечения, решихме, че тримата членове на групата ще се събираме, за да дискутираме.
Разбрахме се, че обикновено говорим или за „психическо“, или за „телесно“, без да разбираме връзката им.
Липсваше единен подход, този на Психосоматиката, за който първи заговорихме. Това са разстройства, които имат психологически, психиатрични и физически аспекти. Всички пациенти, изпратени от колеги в това вече специализирано отделение, бяха прегледани от екипа. Всеки си вършеше работата, но всички бяхме заедно, за да го обсъдим. Всички наши пациенти преминаха психологически тестове. След това проучихме техните нарушения в развитието от раждането. Много бързо разбрахме, че всички субекти, показващи определено поведение, са имали психологически разстройства, което подчертава два аспекта: „психо“ аспекта и „моторния“ аспект, като общият знаменател е тонусът от „психо“ страна или от „моторна“ страна. Лично аз никога не съм разделяла двете неща. По същото време г-жа Борел-Мезони, обучен фонетик, започваше работа в отдел, близък до нашия. Там тя изучаваше езикови нарушения. По време на пленарна среща тя ми каза: „Не мога да направя нищо с моите пациенти, докато не се намесите с психомоторната терапия, защото има нарушения на ниво психомоторно развитие, които трябва да разрешите преди да можем да работим ние.“ Работихме много тясно с нея и логопедите бяха нашите първи ученици, ако мога така да се изразя. Целта беше да се възстанови или да се даде автономия на пациентите. Наследихме различна, но вълнуваща клиентела, отказваща зависимост, клиентела, която желае да бъде подпомогната, като същевременно остава интегрирана в семейството и професионалната си ситуация“.
С подкрепата на Хубиан де Аджуриагера, Жизел Субиран постепенно ще развие своя метод, който по-късно ще нарече „психосоматична релаксация Субиран“ за възрастни и „психомоторна релаксация“ за деца. Тя ще посочи някои правила, които ще съставляват неговата оригиналност: „Това е глобален подход към човека. Ние трябва да се адаптираме към пациента, а не обратното и да поддържаме правилната дистанция като граница на безопасност в отношенията с другия.
Да знаеш как да изслушваш, да дедраматизираш, да облекчаваш чувството за вина и да мотивираш пациента да потърси лечение,
дори ако разстройството е минимално; да засилеш субекта и да стимулираш неговия неактивен потенциал; да оцениш неговите тонични защити и да разграничиш разликата между неговото „искане да направи“ и неговата „способност да направи“. Подобряването на осъзнаването позволява по-добра настройка на психомоторното поведение, като по този начин осигурява наличност и двигателна свобода, която позволява адаптиране към житейските обстоятелства. Осъзнаването на тялото е предпоставка за всяка промяна в поведението. Това е клиничният поглед върху тялото на другия, който придава стойност на знаците, отразяващи емоционалността на субекта”.
Така Жизел Субиран дава първото определение на Психомоториката: „Тя се състои от изследване и лечение на неадекватни двигателни поведения, неподходящи за различни ситуации, независимо дали са наложени или избрани, и независимо дали затрудненията са свързани с разстройства от психогенен характер, причиняващи реактивна нагласа, или от непълноценности на опорно двигателния апарат”.
Ваня Дункова по книгата на Франсоаз Джиромини „Des fondements à la recherche en psychomotricité“ – https://www.isrp.fr/wp-content/uploads/2022/01/SOUBIRAN_INT-BAT.pdf
