–––––––––––
Лин Фрийстоун получава диплома за начален учител от Колежа за обучение на учители в Булавайо, Зимбабве; тя е бакалвър „Специална педагогика“ от Университета на Зимбавбме; бакалавър „Педагогически съветник“ и магистър „Приобщаващо образование“ от южоноафриканския Varsity College. През 2005 г. става преподавател в бакалавърската степен на Unisa (януари 2005 г. – декември 2009 г.) Обучена е за психомоторен възпитател, както и за психомоторен обучител от PEISA – психомоторната асоциация на Южна Африка. Тя е основател и директор на Sunnylea – първата изцяло психомоторна детска градина в Питърмарицбург, Квазулу Натал от януари 2010 г. до март 2020 г. Детската градина се превръща и в обучителен институт на PEISA. Днес Лин е пенсионерка.
––––––––––
– Лин, Вие сте основател и директор на една от детските градини в Питърмарицбург, която изцяло е променила организацията си така, че от дисциплинарна да се превърне в демократична, хуманистична и зачитаща правата на детето. Разкажете ни как се случи това?
– Да, така е. Това започна през 2010 година. Училището, в което учеха децата ми бавно започна да умира – нямаха пари и бяха на път да затворят (повечето училища в Южна Афика са частни или частно-държавни, само в най-бедните провинциални области има изцяло държавни училища, в които нивото на образованието е много по-ниско, б.р.). Секретарят на училището ме познаваше и ми предложи да стана директор в него. По това време имаше 60 деца. Аз имах останали малко пари от наследство и реших да рискувам и да ги вложа. Така се роди Sunnylea и аз се заех да го трансформирам. Поканихме Мишел (Кочелеф-Хофман, психомоторен възпитател и обучител, б.р.) да дава часове по Психомоторика.
Аз и учителите трябваше да се променим много. Не, не много, изяло трябваше да се променим. Това, което направихме в детската градина промени мен, цялото ми семейство и целия ми живот. През 1998-1999 г. се срещнах с Мишел чрез йога класовете, които посещавахме. По това време преподавах в детска градина на деца между 3 и 6 години, както и в училище – на 6 до 9-годишни. Децата в началните групи трябваше да използват много усилено своите когнитивни умения, а не толкова емоционалните си и социални такива. После когато започваха училище, те имаха толкова много проблеми, че често се налагаше да повтарят първи клас. Трябваха ни много психолози, логопеди и ерготерапевти, за да работят с тях и пак не можехме да се справим. Когато поех Sunnylea аз поканих Мишел да работи една година с 5-6 годишните, за да се опитаме да избегнем проблемите, които се появяваха в първи клас. Промяната се усети веднага след въвеждането на Психомоториката – децата бяха много по-подготвени за училище. Следващата година направихме психомоторни часове за още по-малките деца – от 4 до 5-годишни. Стана още по-добре. После реших да включа в обучение всичките си 7 учители, както и да се обуча аз самата.
– Доколкото знам дисциплинарността, шамарите и крещенето са били типични в Южна Африка по време на апартейда. Каква учебна програма следвахте, за да започнете да променяте това във вашето училище?
– След апартейда бяха нужни много години, за да започне да се усеща промяната в манталитета. А по повод програмата – с Мишел написахме наръчник по Психомоторика за учителите, но той беше само една трета от обучението. Той даваше знания, но по-голямата част беше свързана с промяната на нашето отношение към децата. Това беше най-трудното от тренинга. Аз за себе си взех не само когнитивните факти, на които ни научи Мишел, но взех за ролеви модел гласа на Мишел, когато говореше с децата, тялото й и как то реагираше на тях и всъщност това беше най-трудното нещо, на което трябваше да се научим всички. Не може да дадеш някаква нова информация на учителите и те просто да започнат. Трябва да практикуват управление на емоциите си, да практикуват удържането им, защото това е част от оборудването за промяна.
– Как този нов тип знание, който се формира от теория, практика и личен опит става част от образователната система и в крайна сметка променя нагласите и светогледа на учителите? У нас такъв тип програми се използват единствено от психотерапевтичните парадигми…
– Като влезе в университетите и колежите. Моята цел беше да стана преподавател в колеж и аз станах през 2005 г. Започнах да преподавам на студенти, които учат за учители и искахме те да излязат с психомоторно образование от колежа. Така започна по-централизираното разпространение на този тип образование. Когато работех в колежа трябваше да намеря училище, в което да практикуват учителите. Имаше едно бедно училище за чернокожи деца и те ме въведоха в него, за да разгледам и да реша дали да стане психомоторна база или не. Всичките 200 деца без изключение стояха мирно и не мърдаха. Аз ги попитах къде е пръчката, с която ги бият, защото не може да има училище, в което 200 деца седят и не мърдат без да са заплашени с бой. После отидох в индийско училище и видях момичета отгоре до долу облечени с бяло – чорапки, рокли, всичко. Питах ги какво се случва, а те казаха, че родителите са ги облекли така и не бива да се цапат. Аз казах на учителя да иде да пие чай, а на децата: „Събуйте си чорапите и отивайте да играете“. Накрая децата казаха, че искат бялата жена да дойде пак, защото им дава всичко, от което имат нужда.
– Това ли правите в Sunnylea?
– Опитваме се. Много беше важно да се промени отношението на учителите към децата и разбирането защо правим едно, а не друго. Това има общо с речника на Психомоториката. В началото учителките разнасяха децата на ръце когато плачеха или когато бяха самотни. Аз забраних това категорично. Казвах им: „Не, ти не си им майка… а ако играеш майка, те никога няма да се научат как да бъдат самостоятелни. Ти си обучител, пусни ги и ги остави да растат свободни, а ти го докосвай с вниманието си, подкрепяй го с присъствието си и бъди свидетел на тяхното израстване и превръщане в автономни хора.
– Какво друго забранихте?
– Забраних крещенето, удрянето и сядането.
– Защо точно сядането?
– Защото ако през цялото време учителката седи по пейките, тя ще бъде затрупана от искащи и търсещи внимание деца, и няма да може да види и да обърне внимание на останалите, които ще бъдат неглижирани. Не можеш да си намериш място на площадката и да седнеш. Можеш да седнеш да обядваш, иначе си на работа. Те никак не ме харесваха заради тази забрана.
– Имаше ли още от такъв характер?
– О, да. Забраних строяването на децата в редица. Не ги редиш, за да ги водиш нанякъде. Не казваш: „Спри, нареди се, влизай вътре“. Вместо това взимаш едно дайре, разклащаш го и им привличаш вниманието. После казваш какво следва и всеки отива със собствено темпо. Така всеки е релаксиран и не се усеща като принуда. Забраних и да се казва: „Недей да правиш това!“. Не можеше повече и да се дават инструкции на детето отдалече. Не му крещиш от разстояние: „Слез от стълбата“, а вместо това отиваш до детето, казваш му, и ако не те чува, го взимаш и го сваляш долу внимателно. Освен това инструкциите, които даваш трябва да са прецизни и съотносими. Отиваш и казваш „Чакам те“ и наистина чакаш детето да те види и чуе.
– Какво беше най-голямото предизвикателство по отношение на промяната у учителите?
– Преди това те нямаха емоционална грамотност. Трябваха ни повече основи за това. Аз купих една книга – „Емоционалната интелигентност“ на Даниъл Голмън и им казах да я прочетат. Всяка седмица четяха по една глава и всеки петък имахме среща за обсъждане. Това продължи една година. Втората година четохме „Магически уши“ на Селма Фрабйърг. Третата година беше „Общуване без агресия“ на Маршал Розенберг, четвъртата – „Плюшеният заек“. Тази последната беше детска книжка за използван и захвърлен заек, написана по същия начин като Пинокио. Беше забавно да я четем и обсъждаме. После прочетохме „Време за размисъл“ на Нанси Клайн и усвоихме как да имаме рефлективно мислене по отношение на детето. Основното в нея беше, че трябва да накараш детето да намери думи само и че ти трябва да си тих, за да говори то. Накрая завършихме със „Силата на настоящето“ на Екхарт Толе. Аз ги купих и всеки от учителите имаше копие. После развихме библиотека в училище, и те продължиха да четат.
– Промени ли се нещо и колко бързо?
– Да, промени се. С психомоторните класове и с обучението на учителите след година децата престанаха да се бутат и удрят, площадката се промени. Забелязахме, че когато приемахме нови деца, дори 3-4 годишните казваха: „Те не знаят правилата още“. Дори за майките си казваха: „Майка ми не знае правилата, наранява ме и трябва да дойде на Психомоторика“.
– Значи на дневен ред са дошли родителите….
– Точно така. Започнахме да каним родителите и да им обясняваме и те започнаха да разбират. В началото в детската градина имаше много бедни родители, защото това беше едно бедно училище. Когато децата се промениха, започнаха да ни търсят много интелектуалци, които се интересуваха от нови прогресивни подходи в ранното детско развитие.
– А имаше ли такива, които ви казваха „Удрям детето си, защото това е мое право“?
– О, да. Аз отговарях: „Може би това училище не е за вас“. Гонех ги веднага. И бавно бавно се освободихме от такива хора.
– Вие предлагате Психомоторика като част от курикулума във всички училища, в които тя е въведена в областта Квазулу Натал. Защо не като допълнителна дейност например?
– Ще ви обясня. Това не трябва да е нещо, за което да се плаща допълнително. Ако се плаща някои ще го искат, други не и така няма да има значителна промяна у всички деца, както и в средата като цяло. Дори да отнеме повече време за въвеждането на Психомоторика в програмата, това си струва, защото после има значими разлики. Ако го сложиш наред с гимнастика и плуване, няма да работи. Аз като директор платих, за да го има, така както плащах за боя, за материали и за играчки и така си гарантирах, че ще го има за всички и всички деца и възрастни ще се ползваме от промяната.
– Вие сте учител на деца със СОП по образование. Успяхте ли да направите така, че в училището Ви всички да са зачетени и включени според ограниченията и силните им страни?
– Мечтата ми беше да имам приобщаващо училище… Законът тук казва, че всички училища трябва да са приобщаващи, но училищата не слушат и не са… В моето училище идваха деца със синдром на Даун, аутисти, с ДЦП, а аз казвах само: „Добре дошли са, давайте ги“. Дадохме си сметка, че можем да приемем 1 дете с нарушение на 10 без. Записах го в правилника за вътрешния ред на Sunnylea и слагах по 2 деца със специални нужди в клас. Направих дори нещо повече. Наех мъж с ДЦП и той все още е най-добрият човек за подкрепа на децата със специални нужди. Още с идването си той пое едно много буйно дете и го придружаваше през целия учебен ден. Получи се толкова добре, че го задържахме за дълго. Някои родители в началото не го искаха, но им казах, че могат да напуснат ако не са доволни.
– Инвестирали сте в промяна на учителите, родителите и средата и децата са спечелили. Как постъпихте с помощник-възпитателите?
– Направихме и за тях обучение. Не толкова задълбочено като за учителите, но всичките ни чернокожи помощник-възпитатели преминаха през 7 сесии, за да свикнат с думите, които се използват и с езика на Псхимоториката. Те прогресираха много бързо, защото имаха добри учители – децата, които им казваха какво не правим в нашето училище. Детската площадка стана най-добрия учебен център. После – учителите се обличаха в дрехи, а помощниците – чернокожи бяха с униформи. Помощниците бяха наричани по малко име, а учителите с „Госпожо…“ Аз казах: „Спрете това – твоето име е Вивиан, а твоето – Нанфути“ и от днес децата ще ви наричат по имена. Не можеш да уважаваш по един и същи начин човек, към който се обръщащ по фамилия и такъв, към когото се обръщаш на малко име. Купихме тениски в различен цвят за различните дни от седмицата и вече нямаше значение какъв цвят кожа имаш: ако носиш цветната тениска за деня, децата те търсят за помощ по тениската.
– Направила сте и нововъведения за мюсюлманските деца, както и по отношение на молитвите в училище….
– Да, имахме няколко мюсюлмански деца и според религията си те трябваше да се мият след използване на тоалетната. Имаше бели и чернокожи деца, които им се присмиваха за това и ние направихме отделна тоалетна за тях. Научихме момчетата, които се смееха на мюсюлманите, че подът е за всички и че ако го напишкат, трябва да си го почистят след това. Казахме им, че мюсюлманите не го напишкват, защото сядат на тоалетната. Много от тях започнаха да сядат също.
По повод молитвите – не позволявах на християните да казват ужасно дъгите си молитви, понеже имахме освен тях зулу, индийци, мюсюлмани. Оставихме само „Благодаря за храната“ и толкова.
Направихме още нововъведения. По време на екипните срещи всеки петък различните етноси сядаха отделно. Въведох сядането в един голям кръг. Другото много важно нещо беше по повод транспорта на хората от занималнята, които работеха следобед. Понеже Питърмарицбулг е разгърнат на голяма площ и всички етноси живеят отделно и на разстояния от около 10 км едни от други, транспортът беше проблем за хората, които нямат кола. Чернокожите помощник-възпитатели обикновено нямаха и те трябваше да вървят два часа пеша, за да стигнат до центъра на града, където да си вземат автобус до домовете. Аз реших да наема шофьор, който да ги кара до града. Това беше революционно, защото никое друго училище на го правеше. Освен това гласувах доверие на чернокожите и им оставих ключове, да заключват училището и да пускат алармата. С това много голяма част от напрежението в училището спадна. Това също е прецедент, защото тук няма чернокож, който има ключ от аларма. Черните обикновено са държани надалеч от къщите и институциите на белите.
– Има ли политически стъпки, които сте предприемала с цел по устойчива промяна?
– Да, ходих при министъра на образованието, имах уговорена среща, за да лобирам за въвеждането на Психомоториката във всички училища. Влизам и какво виждам – цялото му бюро покрито с разпилени листове хартия и обелки от портокали… Той ме пита „Ти коя си?“, аз отговарям: „Имам среща с Вас за Псхимоториката, за да я направим част от образованието на учителите“. Той дори не знаеше къде му е дневника със записаната среща с мен. Беше пълна загуба на време и пълно разочарование. После потърсих каква е професията му и се оказа, че е завършил за медицинска сестра. Питах се защо този човек, който е учил за медицинска сестра е станал министър на образованието. Охранителят ми каза, че това е политическо назначение, защото е изпълнявал мокри поръчки. Тогава много се ядосах и казах на моите студенти, че няма смисъл да си дават парите за образование при положение, че могат да ходят да убиват в африканския буш срещу високи позиции.
– Как стана така, че се оттеглихте от Sunnylea?
– През 2012 г. трябваше да затворим Sunnylea за 4 месеца заради ковид. По това време аз се пенсионирах и се преместих в друг град, за да съм близо до дъщеря си, която имаше второ дете. После градината отвори пак и традициите в нея бяха продължени от Криста Ван Дюк, която стана директор след мен, както и от всички учители. Всичко е както го оставих.
Сайтът на Sunnylea може да разгледате тук: https://sunnylea.co.za/staff/
––––––––-
Ваня Дункова