Пътуваме към Сакитемба креше (детска ясла), някъде край резервата ZuluWaters в центъра на областта Квазулу Натал, ЮАР. Ще присъстваме на психомоторен урок на няколко групи деца – между 2 и 6 години. Асфалтиран път няма, колата криволичи по червенозем, а от време на време крави, овце и зебри пресичат пътя ни. Колкото по-навътре навлизаме, толкова по-пусто става. Само по някоя малка къща, тип колиба, се мярка по баирите. Разстоянието между къщите в т.нар. зулуско село е не по-малко от километър. Децата се събират от домовете им с бусове и се карат в държавното училище или както днес, петък, в психомоторната зала на селото.
Ученето е възможно в този изключително беден район благодарение на финансовата подкрепа на образователния тръст „Далтън“, създаден по идея на собственика на близкия резерват ZuluWaters – австралиеца Йън. Когато купил три ферми през 2008 г. и ги обединил, Йън искал хората наоколо да имат някаква полза от това, че той ще печели от новосъздадения резерват. Тръстът се родил още същата година и си поставил за цел ранно детско развитие в околните общности. Веднага подкрепил създаването на 3 местни детски градини, а през 2009 г и психомоторна зала.
Първоначално от тръста се обърнали към нашата домакиня в Южна Африка Мишел Кочелеф-Хофман заради друга цел – намаляване на агресия в околността. Всеизвестно било, че във всеки дом дори децата притежават ножове за самотбрана и нерядко ги ползват помежду си….
–––––––––––-
Мишел Кочелеф-Хофман е белгийска, родена в Конго, където живее до 15-та си година. След това се връща в Белгия, където се обучава първо за кинезитерапевт, а после и за психомоторен терапевт по метода на Бернар Окутюрие. След това Мишел се връща в Африка – първо в Бурунди, а след това и в ЮАР, където живее и до днес. Тя започва да обучава учители за психомоторни възпитатели в района на Квазулу Натал (един от районите в ЮАР с най-много насилие сред зулусите) през 1996 година. Първоначално обикаля от училище на училище, за да промотира Психомоториката, и влага усилията си в това да приема деца и родители в кратки курсове, за да ги убеди в ползите от нея. Постепенно училищата, активирани от родителите, започват да я канят, за да дава курсове и да разберат как изглежда и се прилага метода, а после започват да изпращат учители, за да ги обучава. Днес Мишел е обучила 151 учители, а децата, преминали и все още обучаващи се всяка седмица по веднъж или два пъти от учителите са няколко хиляди.
––––––––––––-
Мишел получила предложение да направи начален курс по медиация при насилие, но отказала. „Ако искаш да намалиш насилието, трябва да започнеш от началото, от децата“, предложила обратно тя на Йън. Измежду рейнджърите, които отговаряли за резервата, имало мъж, чиито деца посещавали Психомоторика в училище в Питърмарицбург, и той лобирал много силно за идеята на Мишел. Така с Йън се разбрали да започнат като обучават деца чрез Психомоторика край ZuluWaters. Отделили една къщичка за целта и започнали с най-малките – децата на 2 години, а после добавили и всички останали от околността. Идеята била децата от 2 до 6 г. да имат Психомоторика всеки петък докато стане време за първи клас. Паралелно с личната си работа в училището, Мишел се заела да обучи хора от местната общност, които да прилагат метода. От 2009-та година до сега е обучила 9 души, които са „учители“ в училището на децата. Това са жени, които нямат образование, но са приели учителска роля.
Пристигаме в 10 часа в петък, минути преди да започне психомоторния урок. Пред крешето (кирпичена къща, с дървен гредоред, без електричество, но с течаща студена вода, чакат 20-ина деца от първата група (2-3 годишни). Подредени са в колона, не се блъскат и не се пререждат или карат помежду си. Учителките с тях са три, те им помагат да слязат от маршрутките и да се подредят.
Групите, които ще наблюдаваме днес, са формирани според възможностите на шофьорите да ги съберат от различни далечни места.
Зама, Приска и Фикиле са обучени психомоторни възпитатели и ще присъстват на всички уроци, а с тях има по още две жени, които ще помагат.
Децата се интересуват от нас в първите пет минути: махат ни, идват да ни прегърнат, правят ни физиономии, но щом Зама започва да пляска с ръце, всички сядат в кръг около нея, за да чуят правилата. После започва играта. Материалите, които се използват са строго специфични и са съобразени с ранното детско развитие във всяка възраст. Например 2-3 годишните имат нужда да се крият и затова има основно тунели, дълги парчета плат, с които могат да се увиват и скриват. Развитийното предизвикателство формиране на телесен Аз-образ се посреща като им се предоставят много меки възглавници, върху които да скачат от високо – за целта дори тук има монтирана шведска стена. Меките кубчета се използват също, за да се развива чувството за сигурност, което е много важно в тази ранна възраст – това става като учителките ги затрупват с тях след като първоначално са били разхвърляни от децата. „Това връща телесното усещане да си в утробата, където си защитен и е много важно децата да го преживяват отново и отново“, обяснява Мишел.
За по-големите има налични въжета, голямо огледало насред стаята, както и много цветни парцалени парчета, с които могат да се дегизират. Често наблюдаваме някое дете да носи парче плат на учителката и тя да навива около главата му типичния за местните зулуси тюрбан. С т.нар. наденичка (много дълго парче плат, ушито във форма на наденица и пълно с мек пълнеж), както и с падащ отвисоко прозрачен воал, децата могат да поставят граници между себе си и другите, които са важни във всяка възраст.
Децата както в първата, така и във втората и третата група не се бутат, не се удрят и не се обиждат. Те „яздят“ коне, „карат“ коли, крият се, търсят се, експериментират с екипна работа, играят на къщи, майки, бащи и приятели, ходят на работа, опитват се да решават конфликти и т.н и т.н. Наблюдаваме толкова много детски сюжети и един основен учителски – те са там, свидетели са, отразяват с телата си и жестовете си, помагат, присъстват, поощряват, не осъждат, не етикетират… Там са, за да станат част от преживяването на децата и гарант на удоволствието от него. Вниманието им не се отклонява нито за миг.
„Това беше немислимо преди – обидите, дисциплинарността, етикетирането, принуждаването, следването на възрастния са традиция за зулусите, а тези учителки се научиха да подкрепят децата“, обяснява Мишел, а ние обратно и разказваме, че това са традиции не само при зулусите, но и при българите също… Както и че ни е трудно да предложим в българска детска градина този демократичен метод за възпитание и отглеждане на деца.
„Тези жени тук видяха толкова голяма полза, че продължават сами да правят това години и години наред, без никакъв контакт с външния свят“, обяснява Мишел. Има дори жена, която има свое училище много далече от тук, но всеки петък продължава да води децата до психомоторната стая. А родителите всяка следваща година докладват, че децата им се отказват от насилствените методи за комуникация и дори учат тях, родителите си, на някои изградени вече стратегии за емпатия.
„Обучавах учителите в този беден район по-малко отколкото траят регулярните ми тренинги – пояснява Мишел, – защото са по средата на нищото“. И продължава: „Измислихме да правим така – идвахме на място и давахме два часа практически занимания с децата и после още два часа обяснявахме теорията на тези неуки и формирани в насилие жени. И така седмица след седмица, 200 км до Сакитемба креше и обратно. После сменихме схемата – те даваха два психомоторни часа за децата, а ние – два часа коментирахме работата им. Така успяхме“, доволна е Мишел.
Преди втората група излизам навън да погледам децата, които току що са свършили, както и тези, които ще влязат. Първата група сяда отвън на тревата да си чака транспорта и някои вадят закуската си – забелязвам единствено натрошени трохи хляб в пластмасови кутии. Някои имат сокче със сламка. Обясняват ми, че често няма какво да им сложат в кутиите, защото във всяка къща в района работи не повече от един човек – обикновено мъжете са в града и пращат пари на жените и децата. Прехраната е с хляб, приготвен с царевично брашно: то е единственото, с което разполагат тук. Ние носим бонбони и кексчета. Учителките разделят всичко по равно, а децата чакат на опашка, за да получат подаръците – не се бутат, не искат още и продължават играта си на поляната отвън. Мишел ни разказва, че както децата, така и учителките обичайно са гладни.
Виждам, че някои деца, както и някои възрастни носят гривни от козя козина. Оказва се, че въпреки че са християни, те следват и местните си култове, а гривните са предназначени да ги пазят от зли сили.
Питам една от учителките на какво учат децата, а тя ми отговаря: „Учат се както на свобода, така и на правила. Учат се как да бъдат с другите, така че да са доволни самите те и другите да са доволни. И това става през играта и през ненасилственото и подкрепящо присъствие на възрастния.“
На сбогуване се снимаме, сядаме да хапнем заедно сладкиши, казваме си на зулуски „Гиабонга“ (благодаря) и „Хамагахе“ (довиждане), а ние си пожелаваме и българските учители да стигнат до разбирането на тази зулуска жена за помагащите професии.…
Ваня Дункова
