БАПМТ организира отворена лекция на живо на преподвателите по Образователна Психомотоика от Чили Татяна Гурович-Пинто и Марианхелес Хименес.
„Аз (Татяна Гурович-Пинто) започнах като учител по физическо образование, но това не ми беше достатъчно, защото във физическото възпитание се набляга на конкурентността, а аз имах нужда да добавя още нещо, което отразява холистичността (цялостността на ума и тялото, б.р.) на човешкото същество, както и социо-емоционално учене.
Когато диктаторът в Чили си тръгна (Аугусто Пиночет е глава на военното правителство, управлявало Чили между 1973 и 1990 г., б.р) , нещата в цялата страна започнаха да се променят и курикулумът по физическо възпитание започна да се променя. Въпрос на политическо решение и закон беше да се интегрира едното с другото (състезателност и холистичност). Имаше много деца с нарушения в развитието и те трябваше да бъдат интегрирани и да станат част от училищната система, а учителите трябваше да променят някои неща в начина си на преподаване. Всичко това ни отне 20 години.
За да посрещнат разнообразието в класните стаи учителите трябваше да бъдат научени как да се справят и да станат много креативни. Друг проблем, който имахме да решим е как учениците да имат активна роля в образованието си. Беше предизвикателно, защото учителите не вярваха, че имат инструменти и знания как да се справят. Затова психомоторните специалисти трябваше да поставят акцент върху тялото и движението в образованието, да обяснят каква е ролята и мястото на тялото и дали тялото и ума са разделени или са едно цяло. Нужно беше да бъдат интегрирани физическите, емоционалните, символичните и когнитивните аспекти на човешкото същество. А Психомоториката прави точно това.
Мястото, в което личността се изявява във всичките си аспекти, е играта при децата. Играта директно адресира невромоторното и когнитивното, онова, което ме прави личността, която съм – как взаимодействам с пространството, времето, материалите, предметите, със собственото си движение и тяло, и с другите. Така че Психомоториката е най-вече релационен подход. Ние можем да изберем да гледаме на човека сегментирано – само в когнитивен аспект или само във физически аспект, но можем да изберем да го приемаме и като цяло, като свързаност на тези части.
Психомоторните интервенции в училище се използват за превенция и в зависимост от нуждите на всяко конкретно дете. Превантивният подход учи как да настройваме тялото си и как да имаме контрол чрез движение и особено чрез спонтанна игра.
Ние възрастните сме склонни да мислим за свободната игра като за момент на радост, а не за учене. Но ние използваме възможностите на играта за учене, за да насърчим развитието чрез самоосъзнаване, използваме я за изграждане на собствения образ на човека по положителен начин. Използваме я, за да повишим креативността и да насърчим общуването и социалните компетентности.
Нашето правителство с наша помощ разработи и популяризира материали за учители, които включват и тялото в обучителния процес (БАПМТ ще ги преведе и издаде и на български език, б.р.) Според тях учителите са длъжни да включват в обучителния процес в началните училища социални или математически умения чрез движение. Така че те трябва да интегрират знанието, според което ума и тялото са неразделни. Учебните програми в Чили са интегрирани. Материалите включват важността на играта, как да подредим пространството така, че да е подходящо за учене през движение и как да извършваме професионално наблюдение като ключ за психомоторно образование.
Училището е комплексна система, в която има много актьори, които влизат в интеракция. И ние казваме че ПМТ има роля в тази промяна, защото се фокусираме върху взаимодействията и взаимоотношенията, мислим по релационен начин – не само за начина, по който се движи тялото ни, а как да използваме тялото си за общуване.
От неврологията знаем, че когато преподаваме на нашите ученици, ние се синхронизираме помежду си, това е част от нашата човешка природа, и нещо повече – има проучвания, които показват, че когато учителите стигнат до синхронизиране с учениците си, учебния опит е много по-положителен и съдържанието се усвоява по-лесно.
Ние сме архитекти на онова, което бихме искали да изградим у децата, а също и на автономията, която им е нужна за развитие и твърдо вярваме, че релационната динамика в училищната система има голямо значение. За да може едно дете да си позволи автономия и развитие възрастните трябва да бъдат подготвени как да я посрещнат и съпроводят.
Ние искаме да имаме преподаватели, които имат инструменти за наблюдение над децата, но и да се намесват, да мислят за собствените си нужди или за собствените си изисквания към учебната програма, да мислят какви силни страни има едно дете и как могат да го преведат от един етап на развитие до друг. С други думи когато говорим за ранно детство на дневен ред идва въпросът къде живее играта в образователната институция.
Нашето предизвикателство е да променим представата си за играта в образователната парадигма, да можем да мислим за играта по различен начин, а именно като за ресурс за наблюдение, който ни дава възможност да разберем развитието на едно дете и да го използваме по педагогически начин. Ако включим учителите в играта, тогава те ще бъдат способни да съпреживяват с учениците си и от тази промяна на отношението ще се промени и планирането на образователните стратегии. Педагозите ще могат да придружават своите ученици, ще бъдат в състояние да им дадат нови възможности да бъдат съпричастни и няма да мислят единствено и само за съдържанието, но и за връзката. А тази смислена връзка може да бъде създадена чрез емоционален опит.
Къде се случва играта във вашето училище?
В коридорите?
Перфектно.
Как можем да вземем елементи от онова, което се случва в коридорите, и да го пренесем в класната стая?
За ученика това ще бъде трансферният елемент, който ще доведе до развитие. Това няма да се случи за един ден, но ако се експериментира за няколко седмици, ще се изненадате какво се случва с учениците. Според направени проучвания те ще се опитат да свържат собствения си опит с ежедневните си дейности и с образованието си. При нас, в Чили се случиха много мозъчни атаки за това как учителите да променят своите дейности и своя подход и как да пренесат детския опит от детската площадка в класната стая с цел развитие.
Ние им предоставихме възможност да експериментират, да играят с материали и след този личен опит те отидоха да планират. Те имаха възможността да мислят каква промяна да внесат и как да правят нещата по различен, игрови начин. Това им даде милиони идеи и макар да излязоха от зоната си на комфорт, даде резултати.
Един от най-големите проблеми на учителите беше агресията по време на междучасията. Ние се опитахме да мислим заедно с тях. Питахме какви материали имате, какви са вашите предложения и каква е вашата роля във взаимодействието, какво правите, как общувате, кои са вашите стратегии и как ще експериментирате. В началото ние се интересуваме основно от детската площадка и това се оказа пространство, от което те никога не се бяха интересували. То беше напълно ново, защото те си мислеха, че всички важни неща се случват само в класната стая, така че когато ние питахме: „А какво ще кажете за междучасията?“, те отговаряха „О, не, това не е наш проблем“. Те никога не бяха мислили за това какви взаимодействия всъщност се случват там и как ние, възрастните сме фактор в тези взаимодействия.
Таргетирахме учителите по физическо възпитание, които бяха много свикнали със спортно ориентираните дейности в час и ги предизвикахме да експериментират, за да преминат през този процес на мислене как се отнасят със заобикалящите ги обекти, как се отнасят към времето, как се отнасят към движението (винаги ли се движиш, за да бъдеш перфектен или се движиш за удоволствие) и когато започнахме този диалог, нещата започнаха да се променят и те всъщност решиха да отворят възможности за часове по експериментална психомоторика в училище. Така започна преосмислянето на начина, по който се справяме с разнообразието.
Ако се опитаме да преподаваме по стандарти, то ние не адресираме разнообразието. Ако мога да те видя такъв, какъвто си, то аз виждам както твоите предизвикателства, то така и твоите възможности, и само тогава съм в състояние да се свържа с теб по емоционален начин, който ще направи значителна промяна по отношение на образованието.
Мисленето за психологическите условия и за емоционалната сигурност са парадигмални шифтове, защото особено учителите по физическо работят по твърди стандарти и когато имат дете, което не може да прави това, което се изисква от него – да направи отскок например или да стреля с топка – те са склонни да го оставят на скамейката или да го накарат да прави безкрайни повторения. Какво се случва с детето емоционално в този момент обаче никой не мисли. Така че, да насърчаваме приобщаването чрез движение, защото движението е част от живота, и защото чрез движението ние най-лесно можем да насърчим социалните интеракции и да адресираме емоционалната компетентност.
Ако мислим, че всеки има различни стилове на учене, то тогава образователните специалисти ще започнат да измерват своята работа не само като ориентирана към резултати от рода на хвърляне по-далече и скачане по-високо, но също така и към това детето да се чувства сигурно и свързано и да преживява удоволствие, независимо от способностите си.
Учителят се превръща в партньор и заедно учим едни от други и от преживяванията си, без да се осъждаме. Така че искаме да споделим с вас тази визия, според която ролята на учителя отива отвъд преподаване на съдържание, отвъд това да е агент на знанието, а нещо повече – да бъде трансформиращ агент, който да присъства и да си позволи да бъде част от опита на децата и да се свърже с тях като съпреживява.
Този подход оказва значително влияние, защото връзките между учениците и учителите се променят, културата на училището също се променя и ако започнем с малка промяна, накрая всички се чувстваме различно, всички сме трансформирани, а посрещането на разнообразието гарантира качеството на образованието.
