БАПМТ беше поканена да участва в конференция „Цялостен подход в предучилищното и началното училищно образование“ край Варна на 4 юни 2024 г. Форумът бе организиран с участието на политически лица и общински застъпници за демократизиране на образованието. Проведе се на морето, в слънчев курортен комплекс, в скъп и просторен хотел, с 300 участници учители, поканени „да се вдъхновят за добри решения в образованието“ от организаторите и щедрите спонсори на събитието.
Поканиха мен, Ваня Дункова, като лице, представляващо сдружението, да говоря в дискусионен панел „Пространства за учене и игра“ и да дискутираме важността на пространството като „естествен терапевт“ (формулировка на огранизаторите) на детето в институционален сетинг. Участвах в компанията на дама архитект, която наблегна върху важността на пространството за развитието (чрез оборудване с красиви мебели и полезни игрово-образователни материали), дизайнер на мебели (поканен за същото, освен да изложи и предложи мебелите си, предназначени за детско развитие) и две директорки на детски градини – едната бедна и маргинална ДГ, а другата богата и централна ДГ, които разказаха как са успели да оборудват с развиващи материали своите детски градини и в които, твърдяха, растат, отглеждат се и се възпитават само свободни деца. Чудесно начало. Тъкмо бях дошла да проверя хипотезата, че учителите не се заиграват с децата в детската градина и в началното училище като израз на собствената си свобода (която е абсолютно необходима за възпитанието на свободни деца) и че не играят с тях (независимо от достъпните или недостъпните пространства, пълни с природни или интерактивни материали), защото са изпълнени с инхибиции, които са социални и вменени в хода на тяхната подготовка, длъжностна характеристика, отчитане на работата, код за поведение и т.н., и т.н.
На второ място и подготвяйки се за тази панелна дискусия, водена от желанието си БАПМТ да се отваря повече и да мисли за учителите по физкултура като за хора, в чиито ръце (зали и физкултурни салони) децата освен да помпат мускули и съревнователност могат да се обучават в социоемоционална грамотност, поканих Иван Симеонов да бъде част от моята презентация. Иван е учител по образование и спортист по душа и призвание, а аз исках да покажа, че учителите по спорт и физкултура имат много богат опит в действие и игра с деца и юноши, който чака да бъде развит. Освен това те са много близо до отношенческите измерения на детската спортна игра и двигателни (преживелищни) опитности. Надявах се учителите в залата да видят един човек, който е открил, че физическата близост с телата има общо с емоционалната близост с умовете и който не се дистанцира чрез изисквания за високо спортно майсторство (масово разпространено и неразличимо от дисциплинарната образователна парадигма), а по-скоро се свързва с децата, за да ги придружава, ираейки с тях, присъства и позволява играта да се случва и да има интересни развитийни социални последствия от това.
Онова, което казах, може и да се стори интересно на някого, но онова, което чух, усетих с тялото си и видях извън официалната зала за презентации, е далеч по-интересно за целите на малкото ми проучване на тази конференция.
С Иван започнахме с две неща – с едното вярвах, че всички ще се съгласят лесно, с другото – че няма да се съгласят лесно (или ще се съгласят формално и никой няма да признае, че масово отсъства като развитийна практика), а третото беше предложение за приложение още от утре.
Говорих за две развитийни парадигми:
- Ние, възрастните, създаваме пространства децата да играят заедно в условия на сигурност (създаваме безопасно физическо и ментално пространство). Това беше лесно възприето и всъщност присъстваше в почти всички изложения в панела и на конференцията изобщо.
- Ние, възрастните, играем заедно с децата и това е мощен фактор за развитие. Почти напълно неясна и отсъстваща парадигма в пространствата, в които пребивават деца, особено в ДГ и в училище, по мое мнение. Как се възприе на конференцията, разказвам по-долу след изложението.
Това, което ние, помагащите специалисти – детски психолози и терапевти, правим, е да играем с детето (независимо дали образователно, като го наричаме конгитивно-поведенческа терапия, или рехабилитационно, като му казваме ерготерапия, или психомоторно като двигателна терапия за социоемоционално развитие). Нашата игра и упражнения са с фокус върху промяната, която настъпва в детето в резултат на нашите отношения с него (формирани като игра и движение в Психомоториката). От друга страна, вярно е, че всичко, което възрастният прави заедно с детето, е развитийно и му влияе положително. А ако това, което прави, е да играе заедно с него, развитието и прогресът са видими още утре. Или още днес. Ако ние не „скулптираме“ детето – да стане по-учено, по-интелигентно, по-атрактивно и по-готово за Харвард; ако ние вярваме, че такива неща като непохватност, тромавост, непоседливост (харесвам тази жаргонна дума повече от хиперактивност), избухливост, невнимание в час и други, са свързани с емоцииите, ако мислим, че онова, което се случва със себерегулацията в група от връстници и възрастни (които са вътре с децата и напипват техните потребности, каквито и да са те, чрез активен, а не чрез пасивен контакт), то ние учим.
Ние, псхомоторните спциалисти, поставяме телесните индикатори за развитие (координация, баланс, ловкост, сила, издръжливост, телесна схема и телесен образ, хипо- и хипертонус) във връзка с такива неща като зрелост, социалност, връзка с другите, разбиране и изразяване на емоции, контролиране на себе си и на другите по начин, който насърчава заедността вместо отчуждението.
Ние, психолозите, психотерапевтите и психомоторните специалисти, сме същите като учителите, ние внимаваме и наблюдаваме какво у детето се променя в резултат на нашата работа, но в допълнение приемаме и да играем с детето, и то не с намерението да променим нещо, а да покажем внимателност, загриженост, присъствие, любопитство и взаимно водене и следване. Понякога и 2 минути са достатъчни и могат да ни изненадат с последствията. Това е и моето предложение за приложение още утре…
Някой ще каже, че на двете снимки по-долу се случва терапия – нещо неразбираемо, което само ние знаем какво е и с какви резултати е. Аз мисля, че на двете снимки се вижда т.нар. rough and tumble play, или груба игра (боричкане), само че с добавени предмети (възрастният е вътре, под материалите). Този вид игра е прастаро човешко изобретение за развитие на споменатите по-горе социоемоционални конструкти. Хората са го правили от древни времена, а съвременните хора са забравили защо се прави.
Когато след изложението си реших да проверя с въпрос към аудиторията своята хипотеза, че съвместната игра е неясна и отсъстваща – питайки дали в залата има учители, които са играли на народна топка в отбор с други учители срещу отбор от деца (или дори по-смелото – отбор учители срещу отбор учители), в залата се чу първо едно плахо „да“ и след секунди почти половината зала се присъедини с още „да“-та. В кулоарите съвсем малко по-късно обаче получих потвърждение, че никой не вярва в съвместната игра и нещо повече – че тя е недостатъчно сериозно предложение към учителите, което няма силата да промени закостенелостта, ригидността и дисциплинарността им. Както и че трябват обучения – много обучения, за да се „смени чипът“.
Получих и въпрос защо не съм била по-остра и категорична, както съм била друг път, и защо не съм казала истини, които никой не иска да казва. Припомних си 2018 г., когато за пръв път поканих проф. Амара Екерт в България, за да представи не само Психомоториката в Софийския университет, а и за да покаже как изглежда една внимателна грижа за децата изобщо (чрез заиграване, разбира се). На тази сегашна конференция край морето аз опитах да направя същото като тази моя учителка – тогава тя успя да даде на хората (250 в залата) – родители и специалисти педагози, психолози, терапевти, логопеди и др., вдъхновението, че току-що са си взели от нея нещо, макар и малко, което още утре може да бъде вкарано в действие.
Почувствах се и объркана – този път хем образователните специалисти казаха пред всички „това го знаем, можем и правим“, хем извън сцената дадоха да се разбере, че не мислят така и че реалността е различна. Това усещане и разминаване може би повдига отново въпроса за ясната позиция на всички специалисти, които да настояват за стандарт на човешките отношения навсякъде и да го заявяват ясно и гласно.
Вместо това и в продължение на идеята за още обучения чух предложение за обучение по игра с конструктори от малки кубчета като път за развиване на креативност у децата. Предлагаха го спонсори на конференцията към учителите в нея (вероятно след кандидатстване по някакъв проект от МОН, от който да дойде финансирането). На въпроса ми нужно ли е обучение, за да се редят кубчета, отправен към директорката презентатор (онази на богатата детска градина от нашия панел), получих отговор: „Не, разбира се, но се предлага и трябва да го вземем“. Може би това е специален вид стопанска дейност, която аз не разбирам… Или може би става въпрос за други дневни редове, които са скрити и на които всички се подчиняват негласно?
Но да видим какво и дали може да разбере (и направи) един учител по физическо възпитание по въпроса за социоемоционалното развитие чрез движение?
Ето разказа на Иван Симеонов от конференцията, който представи Михаил – на 18 години, посещаващ индивидуални тренировки от 17-годишен в часови диапазон, в който редовно бяга от… час по физическо:
„Той е строен, силен, с добра фигура и красиви сини очи… Мишо е доста по-интелигентен от средното ниво. На 17 години той е написал и издал собствена книга. В същото време е непохватен, скован, прегърбен и никога не гледа в очите. Мишо ме потърси в качеството ми на личен треньор под претекст, че иска да тренира бокс. На първата тренировка го попитах какви са мотивите му. Каза ми, че удряйки боксовия чувал, си представя тормозещите го деца от квартала и училище, учителите и квесторите на матурите, които го проверяват като престъпник, и всички, които го карат да се чувства зле. Допълва, че всъщност никога не би искал да ги нарани наистина…
Започваме работа по липсата на концентрация, която също установяваме, че има. Опитвам се да му възложа 20 удара по боксовата круша с цел да го ангажирам да ги брои (освен да разтовари натрупаните негативни емоции), защото знам, че често се разсейва, отплесва и пребивава някъде другаде. Той не се справя и бързо започва да блуждае. Аз решавам да дам пауза от тренировката и просто стоя до него и говорим за онова, което мисли в момента. Мишо споделя травмиращи спомени от ранното си детство за злоупотреби от страна на различни хора с него и се сеща, че тогава е спрял да гледа хората в очите. Предлагам му да издиша шумно и да извика, когато си спомня това, а той успява да изкриви едва-едва устата си и всъщност не го прави… не може да го направи.
Продължаваме с втора задача – на т.нар. босутопка (на снимката), на която се пази баланс и едновременно могат да се извършват действия с ръцете. Задавам му упражнение за оттласкване на боксовия чувал, докато стои в равновесие на топката. За него става по-трудно да се разсее и е принуден да е по-концентриран. Този път Мишо се справя. И двамата се радваме и си даваме „пет“ с длани. Мишо се усмихва. Едно сложно координационно упражнение му е показало, че е способен да присъства и да прогресира.
Питам го защо бяга от час по физическо, за да ходи на… физическо. Той смята, че тези часове в училище са ненужни, защото „Нищо не правим“. И ето, Мишо е при мен, защото никой не иска да се ангажира с неговите двигателни и емоционални проблеми, вследствие на което започва да търси терапевти, частни треньори и частни учители, които да работят по неговата самоувереност, самооценка и в крайна сметка – развитие…“
Разказът на Иван е интересен за аудиторията (тя притихва), но изводите му не са. Той прави смелото предположение, че образователната система изкарва смлени, а не цели деца, и никой не ръкопляска след това. Питам го какво би направил, ако той самият е учител по физическо възпитание в училище, а не извън него. Той отговаря, че същото – ще прояви любопитство към историята на момчето, ще му даде 2 минути внимание, ще измисли нещо, което е подходящо за неговите нужди, и ще му даде „пет“, като успее. Малко по-късно, по време на обяда и вече на маса, водещият на конференцията дръпва Иван настрана и му казва: „Браво, трябва да се казват нещата пряко, и на мен ми се искаше да го направя, но нямах достатъчно време“…
На мен това, което разказа Иван, много ми прилича на описаното в една нидерландска книга учебник, по която се преподава в университетите в Холандия и която БАПМТ издаде преди 2 седмици – „Психомоторни интервенции за психично здраве – деца и юноши“. За това издание един уважаван от мен доцент от НБУ – Румен Петров, написа: „Сборникът е може би най-доброто нещо, което се е случвало в полето на знанието за грижите за деца и възрастни с увреждания у нас от 30 години. Той показва как доброто отношение лекува, възпитава, привързва. Виждаме как доброто отношение е премислено и спонтанно, субективно и обективно, измерено и въобразено, въпрос на личен избор и на публични политики. И всичко това през най-дълбоката наша същност – тялото и ума, възникнал от него във връзка с други тела. Книгата е едновременно дълбоко академична, професионално практична и хуманно етична. Повод за униние, ако се сравняваме, но и повод за надежда, ако се вдъхновим от нея. И заиграем, разбира се.“
По същия начин в работата си с Мишо Иван е демонстрирал човешко отношение и любопитство, съвместна игра, мисъл за другия, съобразяване с ограниченията и предизвикване с малки стъпки на способностите… Бил е просто внимателен учител по физическо възпитание. От книгата на холандците разбираме, че това е стандарт независимо дали в терапия или извън нея – ако придружаващият възрастен види в едно просто желание за бокс тревоги, несигурности или друго и ако ги адресира по посока увереност и спокойствие, детето може да се развие, вместо да задълбочи социалната си непохватност, която винаги е свързана с физическата непохватност (както при Мишо). Но за това, разбира се, трябва активно присъствие на възрастния не само като поставящ задачи, а като присъстващ и предоставящ себе си като модел за връзка, идентификация и заиграване.
Какво точно не разбираме и защо не можем да го разберем? Хубаво е, че децата играят, би било още по-хубаво да се появяват хора (учители, други възрастни), които се заиграват с децата и така интелигентно да управляват играта, че да им помогнат да правят крачки със своето темпо и според своите силни страни и ограничения. Разбира се, че е добре да имаме идея защо играем и какво целим в нашата игра и тази идея да се развива в хода ѝ. Разбира се, че е трудно, защото чрез самопоставянето в тази игрова роля, в която хем трябва да си възрастен (не чупи, не удряй – освен наужким, спазвай правилата), хем трябва да си „равен“ на децата, се излагаме на едно голямо изпитание – да уцелим мярката. Нещо, което не е задължително лесно постижимо, но което може да се започне утре. И в това усилие да се сподели пространство и връзка ние, възрастните, бихме могли също да се развиваме и учим. Заедно със и от децата.
Ваня Дункова
Послепис
На следващия ден, след конференцията, приех заявка за терапевтична работа от майка на дете в последна предучилищна група в централна, богата, добре оборудвана и титулувана детска градина в София. Цитирам я тук: „От 16 април дъщеря ми има ежедневни (6-7 пъти на ден) кризи и се оплаква от силно главоболие, треперене в крайниците и болки в корема. По цяла нощ се върти, бълнува и повтаря „Много ми е лошо, дайте ми да ям, дайте ми да пия“. Преди това тя беше спокойно дете, което пита за всичко – послушно и разбрано. Сега започна да ме умолява да не я водя на детска градина. След едномесечни изследвания и три пъти престой в болница по повод симптомите й, заключението на лекарите е, че те я е напълно здрава и няма медицинска причина за състоянието й. През това време успях да разбера, че учителката на дъщеря ми в детската градина е в дългосрочен болничен отпреди началото на симптомите и е заменена от друга, която крещи на децата често и често ги наказва. Ева я нарича агресивна, а директорката на градината – недочуваща (с което си обяснява факта, че крещи). На въпроси от Ева към учителката „Мога ли да пия вода?“, „Мога ли да ида до тоалетна?“ тя отговаря с „Не, не може“ и „Тука ще седиш мирно“. Почти всеки ден има забрана за излизане на двора като наказание за вдигане на прекалено много шум.“
