Българска асоциация за развитие на Психомоториката стартира преди време онлайн поредицата „Тялото на детето в детската градина“. В стремежа си да ви представим серия от теми, свързани тялото на детето – хранене, хигиена, отделяне от родителите и социализиране, свободно време, организация на деня и игра (самостоятелно и с участието на възрастен) и други, днес ви предлагаме репортаж от един ден в общинска детска градина в град Ройтлинген, Германия. Ройтлинген се намира във федералната провинция Баден-Вюртемберг и е с площ 87,06 км² и население 112 484 жители. В града има 25 общински детски градини, които работят по утвърден от общината стандарт (предстои да бъде преведен и публикуван от БАПМТ), и според който всяка детска градина адаптира своя версия. Екипът ни е поканен в общинската детска градина на ул. Lessingstraße 24.
Екипът на БАПМТ от общо 6-ма души е поканен малко след началото на учебния ден, който тук продължава за децата от 8,30 до 13,30 часа. Посрещат ни само с краткото обяснение, че това е една от общинските детски градини, която няма име и която прилича на всички други. Канят ни да влезем с обувките, защото така е прието (трябва да се събуем само в една стая, в която има килим). Подът изглежда каучуков.
Пред нас е обширно и светло помещение с една централна зала точно отпред и две крила – от дясно и ляво, които са разгърнати на голяма площ. Врати няма.
От ляво до входа е изправен плот, нещо като малка рецепция, на която има компютър, снимка на едно дете и надпис „Матеа е нова тази седмица и всички я посрещаме с добре дошла и сме готови да бъдем с нея“. Няма работно място за човек на рецепцията, това е свободно и достъпно за всеки място.
Пред рецепцията има нещо като приемна – столове, диван и дървена шкаф, зад който наднича малка библиотека с книги. Аз очаквам да ни поканят да седнем там. Това обаче не се случва и директорът Мария Портшелер любезно ни подканва да се чувстваме свободни да разглеждаме навсякъде и да задаваме въпроси на всеки от преподавателите, които срещнем (общо 4 души за 64-те деца). В този момент забелязвам, че изпод шкафа се подават гръбче и къси панталонки, както и малки крачета, сгънати в ембрионална поза. Дете се е скрило отдолу вероятно точно когато учителите са били заети да ни приветстват и да ни ориентират. Една учителка го вижда и докато очаквам да го изкара оттам и може би да му се скара, тя се надвесва отгоре и го пита на немски дали иска да играе на криеница (това поне личи по езика на тялото й), а после започва да се крие и да се появява. Детето поема играта и след десетина пъти излиза усмихнато и продължава някъде из градината.
Докато аз съм спряла и гледам това забележително представление, другите колеги вече са пръснати из цялата градина. Забелязвам някои от тях да обикалят с отворени усти из царящата приятна суматоха на тичащи деца и усмихнати учители. Забелязвам че и аз съм с отворена уста на прага на централната зала, пред която се изправям веднага след „приемната“. Тук също има широк отвор към пространството и няма места (столове или бюра) за преподавателите, както няма никъде другаде в градината.
Прилича на психомоторна зала (или на физкултурен салон) – вътре има дървени и пластмасови материали, топки, въжета, дюшеци, скочища, пръчки, кубчета, обръчи, стена за катерене, възглавници, батут…. Деца се плъзгат по пода стъпили върху дървени тухлички, експериментират с обръчи, лежат по матраците, търкалят се, увиват се, бутат се с меки модули, подхвърлят си топки….
Централно разположена е дървена катерушка от два дяла, съединени с дъска-мост помежду им, който се извисява на около метър и нещо над земята. В този момент върху дъската има две момчета, които вървят едно след друго, вероятно поради тясното разстояние от едно и половина детско стъпало в ширина. Усещам се спряла и търсеща с поглед учител, за да наблюдавам как постъпват в ситуация, която в България би се приела като известната рзходка в облаците на въжеиграча Филип Пети (който през седемдесетте премина между Кулите близнаци по опънат кабел). Учител в залата има, но той поглежда децата само веднъж и после отива към други деца, които се занимават с друго. Момчетата се клатят, разтварят ръце, за да балансират, успяват и преминават. Точно когато съм готова да тръгна към учителката да я питам за реакцията й, двамата решават да минат моста втори път, но този път да се бият по него със „саби“. Грабват подръчни материали, втурват се и по средата на дъската се обръщат един към друг и започват боя. Това продължава поне 2-3 минути и след многобройни загуба и възстановяване на баланса, двамата успешно слизат. Никой не удря тялото на другия и никой никого не бута. Просто се сражават с пръчките във въздуха.
Затичвам се към учителката, а тя спокойно ме посреща и изпреварва въпроса ми: „Имаме им доверие. Когато ги оставим да се справят сами, винаги успяват“. Сега вече идва въпросът – „А какво става ако вие се уплашите да не паднат?“ и отговорът, че в тази ситуация уплашеният учител ще извика такъв, който не се страхува, защото не бива „да наказваме децата за нещата, които не можем да понесем самите ние“.
Записвам си да попитам по-късно дали учителите учат „Ранно детско развитие“ в университета и как са им преподали точно този урок, и продължавам нататък.
Децата са смесени по възраст (от 3 до 6 годишна възраст), няма групи и всеки решава къде да ходи и какво да прави в детската градина. Чувам колега да пита Мария Портшелер кога и какво учат децата, какъв е учебният материал, а тя след известно учудване и пауза отговаря, че не разбира въпроса. След уточнение отговаря, че децата учат докато играят и се движат, и че не се приема за добър старт да им бъдат давани уроци.
А какво правят учителите? Те фасилитират играта, е краткият отговор. „Това е т.нар. отворена концепция в детската градина, а в Ройтлинген е въведена като централна политика преди 30 години и това означава, че пространството във всяка детска трябва да е отворено и децата да могат да играят цял ден. Приема се, че това е максимално добро за развитието им“, обяснява Портшелер. Тя допълва, че в началото е било трудно и нужно да се обяснява на педагозите и родителите как точно помагат на децата като ги оставят на свобода, но през 1993-1994 г процесът бил завършен. В началото е имало групи, но постепенно и те отпаднали.
Моля да погледна генералната концепция за детските градини и в нея откривам ръководство за тялото на детето в детската градина, за включването, за говорно развитие, за религията, за ценностите и за рамката, както и методология за включване на новите деца.
Пътешествието ми в този непознат свят на свобода, отворени врати и движение продължава. Деца щъкат навсякъде, повечето са боси и едни се катерят по дървените съоръжения в двигателната зала, други редят кубчета и свои конструкции или сглобяват влакчета в съседната зала, пълна с конструктори, трети рисуват, четвърти шият на шевна машина (сами, под супервизията на учител) или чукат с чукове в дърводелската работилница (с истински, не с детски чукове).
По време на разходката си попадам на рафт с папки, върху който има изписани имена на деца. Моля да ги разгледам. Директорката ми казва да изчакам да попита детето, чиято папка съм избрала. Позволява ми чак след неговото разрешение. Вътре има основно снимки – от първия ден в градината, на учителката, облечена като вълк, която си играе с детето, на самото дете, което прави палачинки. Така разбирам, че дневния ред, принципите на възпитанието, свободата на избора и уважението към детето са видни не само на живо, а и чрез материалите – родител, който ги гледа, със сигурност би се успокоил за възпитателните методи, които се прилагат в детското заведение.
Излизам в градината – тя е разположена на площ приблизително колкото е и площта на самото детско заведение вътре. Всъщност всички прозорци гледат към градината. Там три деца се търкалят в пластмасови конуси, няколко се катерят и изследват огромен дървен кораб, а едно току що е паднало върху ръката си и две учителки веднага му слагат медицински охладители, „въпреки че не го боли“.
Прави ми впечатление, че не чувам „Моля Госпожо“, т.е. никое дете не търси възрастен. Изглежда възрастните не се намесват толкова и децата не очакват да са под постоянен контрол. Контрол аз не мога да регистрирам никъде, макар 4 часа старателно да се опитвам да търся. Което не означава, че няма правила. Ето какви са:
Правила
- Удрянето и нараняването не са позволени;
- Чакаме реда си;
- Повече от 3-4 деца по едно и също време на едно и също високо място не е позволено;
- В градината сами излизат само по 5-6 деца;
- Децата трябва да питат ако искат да излязат навън, за да решат заедно с учителите, с кои приятели ще останат сами на двора;
- Децата трябва да питат ако искат да идат в дърводелската работилница, за да им бъде помогнато да изберат активност и материали;
- Децата трябва да питат ако искат да шият на машина, за да им бъде помогнато да изберат активност и материали.
Преподавателите
В детската градина има 4-ма учители, 1 логопед, 1 човек, който работи с деца със СОП и един психомоторен специалист, който идва периодично след повикване.
„Всяка сутрин решаваме какво да правим с децата като преподавателски екип, което означава, че се събираме заедно преди началото на работния ден“, обяснява една от възпитателките. И обяснява, че след като посрещнат децата задължително имат сутрешно кръгче – в понеделник и петък се събират всичките 64 деца, а във вторник, сряда и четвъртък – по-малко деца в по-малки кръгчета. Отбелязват кой е тук, пеят, някои от децата играят заедно и показват какво е важно за тях, а в понеделник споделят какво са правили през уикенда. Така учителите проверяват какви са потребностите на групата, и после действат спрямо тях. След което окончателният план за деня е оформен.
Специалистите, които работят индивидуално с децата, го правят в рамките на градината по предписание на лекар.
Психомоторният специалист е изключение – той работи с всички деца.
Беате Биндер е тук днес и е в двигателната зала. Тя отговаря за движението и съветва учителите, които имат нужда от знания по въпросите на двигателната педагогика. Принципът на използването на подкрепа от двигателен педагог в Ройтлинген е следният: директорът пише на общината и оттам изпращат някого във всеки случай на нужда. Беате идва в тази градина в продължение на една година веднъж седмично. Тя наблюдава децата и когато някое се намира на твърде опасно място, единственото което прави е да задържи погледа си върху него достатъчно дълго, за да може детето да усети, че е подкрепено и че тя го „държи“ (с очи, както обясни). Не помага на децата да скачат, а им казва „Виждам, че искаш да скочиш“. Питам я какво би отговорила на въпроса „Ще успея ли?“ и тя ми отговаря, че ще попита детето „Ще успееш ли?“. Разбрах и без да ми обясни, че това е достатъчно – ако детето се осмели да скочи е добре, ако не се осмели – пак е добре. Ако някой четящ тук си помисли, че това (неутралитетът, присъствието и удържането) са основни принципи в терапията (на деца или възрастни), бих го помолила да чете отначало този репортаж.
Учителите са усмихнати и спокойни през цялото време.
Питам Беате как дава знак на децата, че ги „държи“ ако не я виждат. Тя ми показва за части от секундата. По една греда се катери момченце с превръзка на едното око. Очевидно е, че зрението му е ограничено и той ползва само едното си око. Беате влиза в обсега му на виждане и само слага ръка на едното си око. Тя показва на детето, че знае как се чувства то докато се придвижва с едно затворено око.
Беате помага и на възпитателите в тази детска градина, не само на децата. Тя ги учи как да придружават децата в двигателната зала – как да работят с материалите и как да ги подкрепят, как да прилагат обучителни подходи, основани на движението и тялото и как всички да действат в синхрон. Не на последно място психомоторният специалист помага на възпитателите да се ориентират в развитийните етапи, в които се намират децата. „Това не е стая само за тичане и скачане, а е стая за обучение, двигателно обучение“, казва Беате.
Какво правят когато установят развитийни проблеми при децата? Възпитателите са обучени да консултират родителите и да предложат решения, но от родителите зависи дали ще ги приемат или не.
Над всяка закачалка има снимка на семейството на детето.
Грижа за екипа
Грижата за екипа е голяма част от работата и всички знаят, че ако няма групова работа с екипа, няма добра работа за децата. С други думи не е въпрос само на работа и пак работа, а е въпрос на това да си присъстващ за децата. Ако си изморен, можеш да искаш почивка. „Емоциите са добре дошли. Ако са потиснати, те отиват срещу децата и ставаш нетърпелив“, просвещава ни усмихната Кристиане.
Във всички детски градини в Ройтлинген задължително се правят екипни срещи веднъж седмично. Това не са срещи за обсъждане на програмата или работата, а за доближаване на позициите и разбиране на гледната точка на другите.
„Най-важното нещо за добрата работа е да си отворен – продължава Мария – да говориш с другите, да дискутираш, и да не се придържаш към онова, което е станало в миналото, а да мислиш за тук и сега“. За преподавателите тук екипната работа е свързана с това да бъдат открити и да изговарят приемливите и неприемливи неща за всеки един. Работят и по това как всеки в екипа може да се справи с това да се отвори към другите и да споделя.
Докато ни разказват това в малка стая за срещи, в коридора отвън се чува дете, което плаче. Беате веднага спира да говори и излиза. После детският плач отвън спира и чак тогава тя се връща.
Разговорът за нуждите на екипа и на децата продължава. Разбираме, че при тях е прието ако един колега не е способен да спре себе си когато дете върши нещо опасно например, това не означава, че трябва да го спре или накаже, а точно обратното – по време на екипните срещи рефлектира върху себе си и онова, което самият той има като проблем с височините или опасносите. Беате подкрепя колегите си да рефлектират върху личните си страхове и да се върнат при децата подхранени и по-спокойни. „Ако колега изиска да забележиш страха си, така те предизвиква да се справиш с него“, обяснява тя.
Учителите заедно ходят на разходка в гората, ядат заедно, имат време за боулинг, а веднъж годишно канят и всички родители на общ разговор.
Тук идва и въпросът ми за обучението по „Ранно детско развитие“. Научаваме, че голяма част от учителите завършват специализирано училище за учители в детска градина и само някои имат бакалавърска степен от университет по приложни науки, където обучението е повече теоретично. Училището е по-желан вариант, защото е с 3-годишно теоретично и практическо обучение и освен знание за всички теории за ранно детско развитие, практиката започва веднага. „За обучението е важно не само да слушаш, но и да видиш на живо и да се научиш да реагираш според етапа на развитие на детето и според онова, което си научил“, споделя млада възпитателка от градината.
Как решават конфликти
„Няма лесен отговор на този въпрос, но помага, че през цялото време сме в с контакт с децата“, включва се Мария. Разбирам, че ако едно дете хапе например, замесените възрастни се питат в каква ситуация това се е случило, за да разберат хапането и тогава да измислят интервенция: може детето да е седяло твърде близо до друго например и тогава ще му дадат повече пространство, за да няма нужда да хапе. „Винаги търсим причината и реагираме на нея, не на самото хапане“, допълва тя, а аз си отбелязвам още един „терапевтичен“ по българските разбирания принцип, в който възрастните се опитват да разберат децата и да подходят към тях от позицията на незлоупотребата, въпреки ескалиралите им емоции. „Ако дете разрушава нещо на друго дете, отиваме и казваме – виж, то е наистина тъжно“, и така ги правим сензитивни към поведението. Разбира се е трудно, защото понякога отнема време на децата да се научат и да станат чувствителни към другите, но винаги ако се опитаме да разберем, за тях е по релаксиращо“, обобщава Беате.
Когато мисля, че в края на 4-часовия престой няма с какво още да ме изненадат, идва последния въпрос на колега по повод дете, което се разхожда с течащ нос. Всички учителки прихват в един глас: „Разбира се, че приемаме деца с течащи носове. Ако няма температура, това е напълно нормално“.
Други невероятни факти
- В кухнята има достъпни плодове и зеленчуци по всяко време, както и ножове – всяко дете може да отиде и да си нареже каквото желае.
- Над закачалката на всяко дете има снимка на семейството му, за да го гледа когато му стане тъжно. Закачалките са в средата на отвореното пространство и всеки минава оттам постоянно.
- Всяко дете може да ушие собствен артикул – трябва само да пожелае и да извади шевната машина, а после да вземе наличните платове, насипна спелта (за пълнеж на възглавница например) и да помоли учител да му сложи конеца.
- Всяко дете може да вземе чук и пирони и да сглоби нещо от наредените в работилницата дървени кубчета, дъски и летви.
- Всяко дете, което си прави конструкция от дървени кубчета може да разчита, че всички ще знаят чия е тази конструкция и няма да я пипат. Причината е че до нея учителят слага снимка на детето.
- Всяко дете може да пожелае учител да му прочете книга – трябва само да седне на специалното диванче за това и веднага при него ще дойде възрастен.
- Учителите в градината извършват всички дейности – както по обучението, така и по обслужването на децата. Няма помощник възпитатели.
Ваня Дункова