Татяна Гурович – професор в педагогическия факултет на Понтификалния католически университет в Сантяго де Чили, Чили, международен магистър по Психомоторика от Висшия институт за психомоторно превъзпитание в Париж, Франция, професор Хонорис кауза от Международната организация по психомоторика и релаксация, Франция, със специализации в областта на „Специално образование“, „Педагогическа психомоторика“, „Психопедагогика“ беше гост на БАПМТ и изнесе втората лекция в поредицата „Тялото на детето в детската градина“ – „Каква е разликата между типичната и психомоторната педагогика? По какво си приличат и по какво се различават?“.
Представяме ви съкратен скрипт от лекцията, както и нейния запис:
„Много ви благодаря за поканата за този момент на психомоторна беседа. Казвам се Татяна Гурович Пинто, от Сантяго де Чили съм, педагог и психомоторен специалист, делегат на Международната организация по психомоторика и релаксация.
Първоначално аз бях учителка по физическо възпитание, след това изучавах психопедагогика, а след това психомоторика. Идеята на днешния ден е да ви разкажа от тази страна на света за пътя, който извървях, за да дам приемственост от педагогиката към психомоториката.
Когато учих физическо възпитание, обучението ми беше много насочено към спорта. Намерението беше да се подготвят специалисти с диплома по педагогика, но съсредоточени единствено в областта на спорта. И след като завърших обучението си, се случи така, че бях много загрижена за връзката между ученето и движението. И по онова време чувствах, че физическото възпитание не дава отговор на този въпрос.Така стигнах до психопедагогиката и направих следдипломно обучение по психопедагогика, която чаках да ми отговори на горния въпрос. Но се случи точно обратното – тази дисциплина беше много силно свързана с когнитивната област. И тялото беше оставено в неподвижност. Продължих търсенето си. И така стигнах до Психомоториката. По този начин свързах когнитивните, социално-афективните и двигателните аспекти на човешкото същество, от една широка, холистична и интегрална гледна точка.
Каква е разликата между обикновената педагогика и психомоторната педагогика? И по какво си приличат и по какво се различават?
Така за мен възниква необходимостта да обсъдя и повдигна въпроса, свързан със съществуването на училището и ролята на образованието: дали то е динамично или адаптивно?
Традиционно образованието винаги се е разглеждало като предаване на информация между учител и ученик. И по определен начин фокусът е бил поставен върху изучаването, учебното съдържание или дидактиката. Така можем да кажем, че функцията на учителя би била да предава съдържание, да контролира процеса на преподаване и учене, да поема административни задачи. И в същото време да поддържа добра атмосфера в класната стая, да осигурява мотивация и личен смисъл в ученето. Дълги години методологията на преподаване се състоеше в повторение, запомняне и решаване на познати задачи.
Днес сме изправени пред голямо предизвикателство, свързано с глобализацията и технологичните промени в един променящ се свят, където проблемите и тяхното решаване често са непознати. Ето защо въпросът е как се преподава, кой го преподава, как се обучава за бъдещето, какво означава това, какви могат да бъдат тези технологични предизвикателства пред младите хора, които се нуждаят от ноу-хау и които променят начините на общуване. В миналото човек е учил и е оставал на същата работа или със същите знания, но днес изискваме учене през целия живот и инструменти, които постоянно се променят.
И така, какви биха били посочените умения за 21-ви век? Има две области, които са основополагащи: креативност и критично мислене. И по някакъв начин и двете области са много силно свързани с психомоторните умения.
- Как да се науча да бъда креативен као учител?
- Каква би била моята професионална роля?
- Как да знам, че другият е научил?
- Как си представям този ученик на бъдещето?
- Какви биха били методиките за преподаване на тези умения?
- И най-важният: Как тялото и движението участват във всичко това?
По този начин се свързваме с фундаменталната идея на дисциплината „Психомоторика“. Разбирането, че тя е посветена на изучаването на движението на тялото, но не само като средство за изразяване, а с фокус върху влиянието, което движението оказва върху изграждането на личността и как това ще обуслови емоционалния, афективния и когнитивния свят на човека.
Във връзка с тази концепция бих цитирала проф. Боскаини, че Психомоториката е метадисциплина, която се основава на глобална визия, на когнитивни, емоционални, символни и сензомоторни взаимодействия. На способността да бъдеш и да изразяваш себе си в психосоциален контекст (тук се базирам на определението на Европейския психомоторния форум, което, предполагам, познавате и разпознавате).
Какво е основното за психомоторните умения в областта на образованието? Това е психомоторният поглед. Тази възможност да променяме начина си на наблюдение върху другия, като подчертаваме единството и глобалността на развитието. Като отдаваме значение на движението като проява и като инструмент на психичната структура на човека и като наблягаме върху движението и жеста в общуването. По този начин можем да наблюдаваме и определяме уникалността, индивидуалността, разбирайки историята на функционалната организация на всеки субект в контекста. Вярвам, че това е голямата разлика между психомоториката в образованието и типичната педагогиката.
Оттам се разбира, че детето ще използва двигателните си умения не само за да се движи, да се придвижва или да взема предмети, но и за да открива, да експериментира, да познава, да общува. За да се учи. Тоест, да прави и да мисли.
Моториката предполага действие със смисъл, действие със значение. Когато мисленето, чувството, знанието, желанието и действието се случват в едно и също пространство и време. Затова Психомоториката не разглежда тялото като нещо само биологично, а постоянно го обхваща от психоафективна, релационна и екологична гледна точка. Детето е поставено в ситуация на емоционално преживяване на различните психомоторни измерения, т.е. на отношенията, установени с пространството, времето, света на предметите, с другите и със собственото му тяло.
Например:
- Използване и организиране на пространството.
- Продължителността на движението и действието.
- Връзката, която то установява с предметите, и нейното развитие във връзка със съзряването на мисълта.
- Обменът с другите във връзка с общуването.
- Движение, сръчност, несръчност, координация.
В обучението трябва постоянно да наблюдаваме как детето използва тялото си, как го ориентира, как открива двигателната си ефективност и стойката си. Разбирането на начина, по който то се отнася към света на предметите, как се отнася към света на другите, е от основно значение за разбирането на неговата двигателна изразителност. По този начин е възможно да се определи тяхното зряло и еволюционно развитие. Какво представлява двигателната изразителност?…. Тя е оригиналният начин, по който всеки от нас може да бъде и да съществува в света като следствие от психичното ни функциониране.
Друг момент, който е фундаментален от гледна точка на образователната психомоторика, е, че тази възможност за наблюдение на другия винаги е съпроводена със самонаблюдение. Тъй като ние, възрастните, не само придружаваме играта, но и се включваме в това игрово пространство, следователно има поглед върху това, което се случва с нас като хора.
Вторият въпрос, коййто си поставихмем за цел да дискутираме днес е свързан с това каква е еволюцията на педагогиката в детската градина? От институционализирана към по-малко институционализирана и как педагогиката се хуманизира? Каква е историята на промяната в Чили?
Педагогическият опит винаги ще бъде съсредоточен върху взаимодействието между учител и ученик. Затова трябва да вземем предвид социалната среда, контекста на училището и учебната програма и интердисциплинарността като основополагащи в това взаимодействие.
Социалната среда по някакъв начин е свързана именно с нагласата или начините на мислене и действие, на пренасочване на ситуации, преживявани без да се поставят под въпрос. Всяка култура има такива строго специфични нагласи.
Учебната програма е социално конструиран и културен подбор на това, което трябва да се преподава в училище, повлияно от политически, социални и икономически идеологии, основани на идеята за идентичност. Това означава, че това, което се случва в училище, е отражение на обществото.
От една страна, говорим за учебна програма. Но трябва да се замислим и за това, че за да се стигне до учене, има дълъг път и процес на преподаване, който е свързан с дидактиката, където процесите на оценяване и планиране са имплицитни. Това е пътят, който педагогически се преследва, за да може да се учи, а ние, които работим с Психомоторика, разбираме, че това не винаги е пътят, който ни обуславя да разберем дали сме на пътя към ученето.
Ето защо въпросите, които възникват, са свързани с това как интерпретирам учебната програма и на каква основа вземам педагогически решения за нейното прилагане? Както твърди Шулман, от една страна, има знания по предмета, педагогически знания за съдържанието, знания за учебните програми, а от друга страна, има убеждения на учителите, управление и организация на класната стая. И личен практически опит и ситуации на преподаване. Всичко това заедно е това, с което трябва да се справим в процеса на преподаване и учене.
От друга страна, има съдържание, специфично за областта, основни процеси. Има и образователни теории, в които се поставя голям акцент върху рефлексивните практики, и има познания за обществените политики, където има условия в класната стая и където се отпускат технически ресурси, за да може това учене да бъде въплътено. От тази гледна точка психомоторните умения имат място в образованието.
В този смисъл ще се съсредоточа върху ученето, опосредствано от телесността, което се появява в учебните бази и което е свързано по определен начин с психомоторните умения. Разбирайки, че за да се случи това, винаги трябва да има взаимодействия. Трябва да има връзка, с измерението на времето и пространството, трябва да има изразяване на емоции. Трябва да има осъзнаване и символизиране, а от друга страна, то винаги трябва да е свързано с релационното и социалното пространство.
От друга страна, разполагаме с Учебните основи на образованието в детската градина и началното образование, които по някакъв начин полагат основите на ранното детско развитие и позволяват по-добра връзка с психомоторните умения. Те са съставени от области на обучение и една от тях е телесността. Общата цел е чрез телесността и движениятада се даде възможност на децата да придобият умения, нагласи и знания, които да им позволят да разпознават и оценяват телесните си качества, да откриват двигателните си възможности, да придобиват постепенна самостоятелност да се движат и придвижват и да допринасят за разширяване на мисловните им процеси, задоволяване на изследователските им интереси, укрепване на идентичността им. По този начин решават практически проблеми и изразяват своята креативност. Те ще разширят ресурсите си за действие, развивайки чувство за автономност, благополучие, увереност и сигурност.
В известен смисъл това, което това ядро ни позволява, е да се осмелим да преминем дисциплинарните граници, тъй като бидейки трансверсални за други обучения, ние искаме да ги интегрираме с други области и други дисциплини.
Какво подчертава този начин на разглеждане на ранното образование? Например, освен че трябва да интегрираме други дисциплини, се нуждаем от стратегии, за да можем да планираме, и както при психомоторните умения, трябва да използваме маршрут: активираме знанията, за да ги свържем, обясняваме, за да можем да разберем. Предизвикваме, за да приложим. Даваме обратна връзка, за да можем да разсъждаваме, и оценяваме, за да направим ученето видимо. Точно както се случва в стаята по Психомоторика, когато поставяме материала, изслушваме другия, правим предложение за игра, изслушваме предложението и се съгласяваме да разширим и обогатим игровото предложение. И наблюдаваме какви са нуждите, за да можем да направим необходимото скеле. И придружаваме.
Как доказваме ученето в психомоторните и игровите преживявания?
И ето един пример: чрез използването на система за оценяване на класа, наречена КЛАС. Тя е инструмент за наблюдение, който се фокусира върху ефективността на взаимодействията между учителите и децата в класната стая, защото именно взаимодействията подпомагат социалното и познавателното развитие на децата. Тези, които процъфтяват, когато учителите създават среда, която е формираща, добре управлявана и в която се предоставят възможности – чести и ангажиращи възможности за учене. Така например чрез взаимодействията ние визуализираме дали тези преживявания, от психомоториката и играта, имат смисъл.
Какво наблюдава КЛАС? Той наблюдава качеството на взаимодействията, например климата на взаимоотношенията. Тук можем да видим междуличностните отношения, т.е. дали има реципрочно взаимодействие или изразяване на емоции. Или дали има уважение към състоянието на детето, дали има мек подход или не, дали има вербално или физическо разпознаване на другия, дали има приспособяване, дали има чувствителност на възпитателя към детето, дали има комфорт на детето в компанията на възрастния, дали то се приближава, дали участва. Ако то/тя го/я обмисля, ако то/тя улеснява дейността, ако то/тя участва активно. Ако той/тя позволява движение, ако позволява разговор и т.н. Важно е взаимодействията между възпитателя, учителя и децата да бъдат положителни и да подкрепят този образователен процес. Тези взаимодействия, наречени ефективни стратегии се състоят от поведения, които са преднамерени и които учителите извършват, за да помогнат на децата в конструирането на знанията им.
Какво се случва в залата по Психомоторика? Децата научават за себе си чрез подражание. Познават и контролират собственото си тяло, идентифицират и използват възможностите и ограниченията си. Изпитват и проверяват уменията си за вербално и невербално изразяване и общуване. Изследват тялото си като източник на усещания и чувства. Ние сме възрастните, които съдържат, подкрепят, придружават и моделират в тази безопасна среда, каквато е Психомоторната зала.
В Чили все още сме на път да създадем професия „психомоторен специалист“. Съществуват някои инициативи за следдипломно обучение. Има някои изследователски инициативи в областта на образованието. Ние разполагаме и с много експертен опит от други дисциплини – като ерготерапия или кинезитерапия, които по някакъв начин са напреднали в демонстрирането на ефективността и ефикасността на терапевтичните пространства.
Нека продължим да вървим.“
