Поредица „Портрети“ на психомоторни специалисти от Европа и света
Татяна Гурович е професор по ранно детско развитие в Педагогическия факултет на Папския католически университет в Сантяго де Чили, Чили. Тя се занимава с обучение на учители, свързано с двигателните и психомоторни умения на детето и е създател на програма, която цели трайна промяна в обучението на учители. Тя е започнала психомоторния си път като учител по физическо възпитание, а впоследствие се е обучила за педагогически психолог и психомоторен специалист. Татяна е делегат на Международната организация по психомоторика и релаксация (OIPR) в Чили, директор е на Асоциацията на психомоторните специалисти в Чили и е професор Honoris Causa на OIRP. Тя е и магистър по Психомоторика с образование от Франция.
– Разкажете ми за Вашия път от учител по физическо до това да обучавате учители в психомоторни подходи в образованието?
– В началото аз си представях, че във всяка детска градина учителите имат нужда от място да правят Психомоторика, но после разбрах, че това е невъзможно, защото това е толкова революционно, че изглежда опасно. Да се движиш както искаш в детската градина в Чили беше невъзможно. Децата трябваше да се движат (ако изобщо се движат) както ние, учителите им казваме. Аз видях че ако искам да променя мисленето на учителите, ще трябва да започна от по-далече. Това отне много време – от 1997 година до сега. Започнах да правя оценка на нуждите на учителите и това имаше много по-голям смисъл за тях. Така започнах. В началото им предложих място, матерали и двигателен опит. Обикалях различни детски градини и първо се запознавах с тях, разглеждах местата, които можеха да ми предложат и според това, което виждах там – места и хора – защото всяко място и всички учители са различни – аз предлагах малки възможности за движение и игра. После се опитвах да подобрявам онова, когато беше възможно. Те ми казваха от какво имат нужда, а аз отговарях „Чудесно, нека добавим и това?“. Изглеждаше сякаш те променят нещата, а не аз.
– А спомняте ли си самото начало – как от учител по физическо възпитание, тръгнахте към Психомоториката и нейната философия?
– О, да. Аз бях гимнастичка преди да стана учител. После, когато вече работех с деца, започнах да осъзнавам, че не само простото движение на тялото е онова, което е важно за развитието. Започнах да разбирам, че ученето се осъществява по-лесно чрез движение, че тялото има някаква важна роля в това, но умът и мисленето също са включени в процеса. Започнах да разбирм, че учителите по физическо възпитание имат основна роля в използването на свободното движение и игра в детската градина и училището. Записах се да уча специалността „Психопедагогика“ в моята страна. После потъсрих повемче информация и попаднах на обученията по Психомоторика в Чили. Тогава още не бяха добре развити, но все пак имаше такива. Така започна пътят ми. После учих и в Австралия, и във Франция.
– С какво ПМТ се отличава от другите методи за подпомагане на децата?
– С това, че не е дисциплинарна. Има методи, които са инструментални и задават правила на движението по точно определен начин. Психомоториката е повече отношенчески подход, в който аз наблюдавам, търся и разбирам какво е важно за теб и ти предлагам да те съпътствам в твоето откриване и изследване на теб самия.
– Какви са конфликтите, в които ПМТ във Вашата страна влиза и как ги решава?
– Имаме трудности с децата със затруднения, с които никой не знае какво да прави и които не се вписват в никое училище. Ние, психомоторните специалисти се борим с това как да ги включим.
– Кое е най-важното нещо, което искате учителите, които обучавате да разберат?
– Да разберат, че тялото и ума са свързани и че всичко е въпрос на отношение.
Интервюто взе Ваня Дункова