Наскоро ме поканиха да посетя столична детска градина, в която се отглеждат (възпитават, обучават) около 300 деца. Поводът беше желанието на градината БАПМТ да изпрати студенти по Психомоторика да стажуват в нея.
Самата градина се помещава в голяма сграда в почти идеалния център на София, насред просторен двор с красиви площадки и много зеленина. Сградата има широки коридори и хубав физкултурен салон с много материали и уреди за игра и движение.
Почти час след престоя ми и оглеждането на възможните пространства за практикуване на Психомоторика, и след разминаването ми с поне две групи от по двайсет и няколко деца, водени от учител, си дадох сметка, че в детската градина е тихо.
„Тихото“ всъщност започна още от вратата (но чак после установих, че се „практикува“ навсякъде), където ме посрещна жена, която нарече себе си „лелка“ и почти без глас ми обясни откъде да мина за срещата си, като ме посъветва непременно да мина не напряко по коридора, а да заобиколя отвън през двора, за да „пазим тишина“. После чух и Госпожа (младо момиче на не повече от двайсет и няколко години) на една от групите да подканя малчуганите да стъпват на пръсти и тихо, а друга Госпожа върна едно от децата, което си беше позволило да подскочи с два крака от едно стъпало но друго, да го направи тихо и без да подскача.
Финално ми беше обяснено, че ако Психомоториката е шумна, тя ще навреди на децата, защото те не са свикнали и няма да им понесе….
Парадигмата „всички сме в единен ритъм, всички сме под строй и спазваме тишина“ сякаш не е нова. Помним как до неотдавна всяко нарушение на униформеността и свободата се санкционираше и се превъзпитаваше в униформеност. Ходенето на пръсти и връщането за изпълнение по правилния начин изглежда е норма и до днес. И това е колкото шокиращо и изненадващо, толкова и лесно забележимо.
Това, което повече преживях и усетих, отколкото чух в тази детската градина е парадигмален казус, който е показателен както за педагогиката, така и за силата на институционализма и униформеността, които се непреодолени.
В случая, който ви представих, има съгласие на много хора – учители, родители, академична и неакадемична общност, че това, което описах е добро, полезно и важно за добруването на обществото.
По друг повод (обучение на учители от друга детска градина в психомоторни подходи) имах възможност да науча, че учителите нямат никакво преживелищно обучение в университетите, както и че организационната култура в детските заведения е изключително властово ориентирана и няма никаква възможност за колективно мислене по въпроси, а какво остава за алтернативи (не дай Боже игрови). Забелязах, че учителите приемат с охота и с удоволствие игрова работа и винаги й дават висока оценка, като едновременно с това са изненадани от нея и я приемат като нещо освежаващо за тяхната идентичност, но не могат непременно да си я представят като част от тяхното ежедневие, от рутината и от тяхната идентичност като възпитатели… И че този тип отсъствие на играта, както в начина по който педагозите общуват с детето, така и в начина, по който общуват помежду си и с родителите, се проявява чрез видими симптоми (като един появил се въпрос „нима е позволено да играем на бой наужким?“). Когато учителите са свидетели на символна игра (бой наужким) те хем я усещат и разбират като нещо правилно и забавно, хем осъзнават и разбират, че те самите са възпитани да я забраняват и да не създават възможност символната агресия да се практикува. А това както би трябвало да знаем, ако сме учили ранно детско развитие, е най-сигурният начин да се регулира афекта. Ние обаче регулираме афекта по класически насилнически начин – като забраняваме скачане от стълба на стълба, като държим ръцете под масата, като не позволяваме ставане от столчето, и като не тичаме в междучасията. С други думи – сякаш както се регулират кравите в обор – чрез ограда с ток.
На този фон БАПМТ обучава психомоторни специалисти. Това са хората, които са същите деца, които са стъпвали на пръсти и не са играли бой наужким. Те учат Психомоторика, за да могат на свой гръб най-накрая да преживеят удоволствието от прескачането през стъпало с два крака (като играят обучавайки се), а във всички други пространства продължават да стъпват на пръсти…
Тази многостранна и добре позната на всички травма, в която се формират много от българските граждани, остава неадресирана, и после храни много терапия без да намалява начина по който институциите и социалната среда травмират хората и първо, разбира се, децата.
И това във времена, в които светът е на път да превърне играта (двигателна, символична, друга) не само в пожелание, но и в норма и задължителен елемент от образованието, възпитанието, лекуването и отглеждането на деца. И това в момент, в които обучението по ранно детско развитие (което освен, че се занимава с развитийните периоди, достижения и детски кризи, ясно дава да се разбере защо играта и движението са единствените начини да се отглеждат свободни, независими, самоуверени и автономни човешки същества) се е превърнало в основна част от курикулумите на педагозите, специалните педагози, педиатрите, медицинските сестри и ред други специалисти, които се занимават с деца в мултидисциплинарни полета (1,2,3,4,5,6,7,8,9,10,11,12,13)
Друг психомоторен казус в действие:
Наскоро подготвях един постер за мултидисциплинарна конференция (включваща както медицински специалисти, така и психолози и специалисти по ранно детско развитие). В този документ се постарахме да обобщим опитът на БАПМТ както за разпространение на Психомоториката, така и по повод наблюденията, прочуванията и заключенията за българската среда (с нейните възможности и ограничения), които направихме с колегите в трите години от съществуването на сдружението.
Това беше и е време, в което БАПМТ организираше и продължава да провежда ежемесечно публични лекции на различни теми, които касаят както Психомоториката, така и игровата депривация като форма на институционализъм и хоспитализъм; включването, изключването и приобщаването на деца; приложенията на ПМТ в медицината, социалните услуги, рехабилитацията, образованието и др. Това е време и в което сдружението за кратко време натрупа голям опит от контактите си с организации, институции и политики за деца (сред който проекти и теренна работа в институции – медицински и образователни) и направи сериозни изводи. Някои от най-сериозните са че институционализмът в грижите за децата не е преодолян; че различните стилове в отглеждането на децата и разногласията в отношението към децата по-скоро се засилват и това се проявява в сериозни конфликти между семействата, детските специалисти по развитие (психиатри, психолози, логопеди и други) и училищните и възпитателни институции (детските градини и училища). Особено остри са тези разногласия в периода на ранното детско развитие.
БАПМТ може би има най-много информация за разногласието, което съществува между специалистите по въпроса за мястото и смисъла на играта в отношенията на възрастния и детето и играта като модалност и парадигма на детското развитие. (В това отношение сдружението има доказателства, които организира в литература – предстои да излезе и сборникът „Играта, която ни свързва. Психомоториката – диалог между учители и ученици – България 2023).
За трите дни на конференцията, за която стана дума, интересът (и разбирането) към работата на БАПМТ се оказа нулев, а представянето на сдружението се сведе до приравняването му единствено до терапевтична парадигма, подобна на други известни в България, което не е изненадващо и още веднъж идва да покаже силата на медицинския модел, незаинтересоваността от широчината на полето на ранното детско развитие и пътищата за намаляване на социалната травма на институциите.
БАПМТ ще продължи и в бъдеще да проучва и изследва средата, да търси сред специалистите онези, които в конфликтите между различните стилове на отглеждане, разбиране и възпитаване, избират страната на детето и играта като основна парадигма за етично отношение, и ще се опитва на терена на разнобойното и разнолико поле на детските грижи да търси възможностите за разширяване на психомоторната философия на всички възможни места, на които пребивават деца. Защото Психомоториката е методика и етика и тя, оказва се, е в сериозен конфликт с онова което се предлага като институционална грижа за децата в България.
Ваня Дункова
- „Психомоторни интервенции за психично здраве: деца и юноши“, под превод, БАПМТ, 2023 г.
- Окутюрие, Б. „Действаме, играем, мислим“, Колибри 2019 г.
- Ессер, Мл, „Осмели се да се свържеш“, Колибри 2021 г.
- Pellegrini A.D., Nathan P. „The Oxford Handbook of the Development of Play”, 2010.
- Office of the United Nations High Commissioner for Human Rights. Convention on the Rights of the Child. General Assembly Resolution 44/25 of 20 November 1989. Available at: www.unhchr.ch/html/menu3/b/k2crc.htm. Accessed June 22, 2006
- Panksepp J. Affective Neuroscience: The Foundations of Human and Animal Emotions. 1st ed. New York, NY: Oxford University Press; 1998
- Hurwitz SC. To be successful: let them play! Child Educ. 2002/2003;79:101–102.
- Barnett LA. Developmental benefits of play for children. J Leis Res.1990;22:138–153
- Erickson RJ. Play contributes to the full emotional development of the child. Education. 1985;105:261–263.
- American Academy of Pediatrics. Recommendations for preventive pediatric health care. 2011:120
- Whitebread D., Jansen H., The role of play in children’s development: a review of the evidence, Research, in Researh Gate, November 2017
- Association for Play Therapy. About play therapy. [(28-9-2015)
- Brown F. The Healing Power of Play: Therapeutic Work with Chronically Neglected and Abused Children. Children. 2014;1(3):474–489.
