Семинар на Марион Есер: Психомоториката работи върху идентичността на детето и върху връзката му с другите, а не върху функционирането му

Марион Есер е психомоторен терапевт от Бон, последовател на метода „Психомоторна практика Окутюрие“. Тя се занимава с Психомоторика от 36 години и в момента работи с деца и младежи в психиатрична клиника в Бон, Германия.

Марион Есер е автор на книгата „Осмели се да се свържеш“, която бе издадена от „Колибри“ с подкрепата на Българска асоциация за развитие на Психомоториката“. Тя изнесе семинар за българска аудитория в София на 9 април 2022 г., от който Ви представяме долния скрипт.

В основата на психомоторния метод, който аз практикувам, стои опита за разбиране на онова, което искат децата и на онова, което ще им е приятно. Най-важната дума е удоволствие.

В ученическите си години си спомняме само връзките с учители, с които ни е било приятно. Хората се мотивират от желанието и радостта, от това което правят.

Психомоторното пространство е място на желанията. В него ние отделяме внимание на повторенията – от една страна са онези повторения, които носят удоволствие от приятните преживявания. Децата казват пак ще играем на чудовище и рицар, и ние играем на чудовище и рицар, като аз съм чудовището, а те са рицарите, разбира се. От друга страна са онези повторения, които възникват на базата на нежеланието. Има деца, които остават статични в нашите занимания: искат да играят на семейство и повтарят това отново и отново и у възрастният се заражда усещане, че сякаш има някаква принуда това да се повтаря до безкрай. Ясно се забелязва, че липсва удоволствието от играта. Всеки има история, която иска да обвърже с думи и да разкаже. Когато плочата зацикли на едно и също повторение, трябва да потърсим начин да изненадаме детето. Една от концепциите на „Психомоторната практика Окутюрие“, са тонично-емоционалните изненади. Ще дам един малък пример:

Две момчета от първи клас идват на Психомоторика и започват да провокират. Говорят за „ако“ и за „пръдня“. Смеят се и цял час говорят само това. В такава ситуация родителите и учителите са възмутени, а терапевта размишлява върху тонично-емоционалните изненади.

Вторият път, в който влизат в психомоторната зала, те започват отново да говорят за акото и пръднята, а аз се обърнах към тях и им казах, че имам нещо за тях. „Видях че говорите много за това и ви донесох цяла купа от него“, казах и им подадох една купа с кафява глина. Едното дете отвърна, че мирише ужасно. Попитаха ме какво ще правим с това, а аз им отвърнах, че могат да го разнасят по масата или да правят каквото друго искат. Те работиха с калта шест седмици и бавно-бавно започнаха да моделират от нея различни неща – фигурки, дори поляна и синьо небе над нея. Някои от скулптурите приличаха на картини на известни художници дори.

Какво направих аз всъщност? Не обърнах внимание на симптома, а му дадох пространство и рамки и го съчетах с изненада и последващо удоволствие.

Психомоторният метод не е метод, в който по график правим едно или друго. Няма строга структура и последователност. Психомоторните терапевти работят много с въображението и креативността.

Много хора, които за пръв път се сблъскват с Психомоториката смятат, че това е просто свободна игра.

Има рамки и правила обаче – най-важното е, че не трябва да нараняваме другите и че ако някой е построил нещо, друг няма право да го разруши. Има и един стол, на който не се играе.

Много е важно и правилото, че в Психомоториката всичко може да се разиграе, но наужким. Когато това, което правим не е наужким, то детето няма право да играе и седи на стола, на който не се играе. Когато то само реши, че отново може да играе наужким, може да се върне в играта.

Тези принципи са в основата не само на Психомоториката всъщност, а и в основата на хуманизма. Децата от малки трябва да разберат тези принципи, които са в основата на по-нататъшното им развитие.

Деца под натиск

В днешно време децата са подтиквани да се развиват все повече и повече в когнитивна посока. Този натиск означава, че се прескачат отделни стъпала в развитието, които идват преди развитието на когнитивните функции.

В психомоторния метод се обръща много голямо внимание на въпроса „Кой съм аз?“. Индивидуалността е най-важна. Ние не можем например да излекуваме децата със синдорм на Даун, но можем да ги подкрепим така, че да се почувстват в тялото си и да не се изключват от другите.

Да се работи върху идентичността на детето и върху връзката му с другите, а не върху развитие на функционирането му, е в основата на Психомоториката.

Човек функционира най-добре като има връзка със себе си, за да е способен да се свърже с другите. Още в най-ранна бебешка възраст смисъла на рефлексите е свързан със свързването – рефлексът за захващане (да се хванеш за нещо) е именно такъв.

Бебето е като космонавт без костюм – то (тялото му) сякаш се рее, не е свързано в едно цяло докато не бъде обгърнато, за да се почувства едно цяло.

Как да помогнем на деца, които демонстрират проблематика от този период (не са се почувствали обгърнати и на сигурно място): можем да им предоставим възможност за връзка. За целта такива деца трябва много да бъдат наблюдавани как правят неща. Трябва да им се предостави вторично обграждащо отношение.

Хората не се раждаме зрели. Имаме нужда от обкръжаване, от връзка с другите. Бебе, което е държано добре, има възможност да се развие добре. Да е държано добре означава да е имало някой зад гърба му, за да го пази. Усещането за сигурност откъм гърба е нещо, което хората усещат от много малки. Децата от социалните домове много често попадат в психомоторната зала. Препъват се, падат, дори да се качат на широка пързалка, пак падат. По това можем да заключим, че такова дете не е имало тази подкрепа откъм гърба, когато е държано. Това, което правя аз е да се опитвам да падна заедно с детето. Така ние сме заедно, но съчетано с удоволствието и с това, че детето е подкрепено в момента.

Ако търсим ранни дефицити в свързването, гледаме общото състояние и стойката на детето. Психомоторната практика на Окутюрие не разделя децата по техните невъзможности, а по това дали са по- двигателно неспокойни или са по пасивни, със задръжки. Когато сме в контакт с детето тогава се наблюдава как то променя тонуса си. З. Фройд казва, че симптома ще остане завинаги, но трябва да променим подхода си към него. Всички имаме симптоми, с които искаме да се разделим.

В нашето тяло се записват много спомени от нашето ранно детство. Децата, които стоят добре са отворени към света. Има и деца, които нямат опорни точки.

Например при дете с памперс, което от малко се опитва да се отдели от майка си и да отиде към света, най-важна е реакцията на майката, която е или отворена и му казва давай, или е уплашена и с тази своя уплаха тя го задържа. Тези процеси започват много отрано и спомените се записват в тялото ни.

Децата не винаги говорят за историите си както възрастните. В психомоторната практика на Окутюрие те говорят във втората част на терапевтичната сесия, когато имат възможност да рисуват или моделират с глина. Тогава те разказват истории чрез творчеството си. Ако нарисуват бомба или човек без очи, те могат да разкажат нещо по това. Например едно дете, чиято майка се беше опитала да го задуши след раждането, беше нарисувало човек със синьо око и кръв по главата, но облепено с лепенки.

Може да се каже, че в психомоторното пространство детето проектира своите преживявания с майката по свой начин чрез рисунка. Точно затова става въпрос във втората част: историята да бъде обгърната в думи.

Тук много добре пасват думите на Борис Сирюлник: „Чувствам се като човек само когато мога да обгърна историята си в думи: не само добри думи…“

Работя с едно дете от дом, което е било там откакто е станало на 1.5г. Детето намери фотоапарат в една сесия и аз му позволих да снима. Апаратът беше скъп, снимахме много внимателно модулите, нас двамата, себе си, един паяк. Това дете по принцип се движеше като ракета, но с апарата беше много внимателно. То намери нещо, което го успокоява. Нещо, което ме изненада: оказа се, че бащата, който той изобщо не познаваше, беше фотограф. Това склонност ли е или е несъзнаван спомен от първата 1г от живота му, или е чул че баща му е фотограф? За мен нямаше значение. По-важно беше, ме той намери как да се успокои.

Играта

В психомоторната зала децата могат да изиграят своите истории. Играта е противоотрова срещу страха. Б. Окутюрие пътува в много страни – Европа, Аржентина, Перу, Чили, и установява че независимо от страната и културата, децата играят едни и същи игри. Това са

игрите за дълбоко успокоение – такава е криеницата например –

играят я дори децата на 12 години и повече, играят я много деца, които рано са отделени от родителите си. Важно е да се разбере какво означава за детето моментът, в който то се скрива и очаква госпожа Есер да го намери. Ще дам един малък пример.

Едно дете от приемно семейство иска да си построи къща. И двамата знаем къде ще се скрие то. Детето иска и барабан, на който да свири от къщата си. Аз започвам да го търся със затворени очи, а то свири на барабани от къщата. За детето този момент е много важен. На първо място това дете работи с житейския въпрос – ще ме търси ли някой, иска ли ме някой. То използва звук, който има смисъл за неговото дълбоко успокоение: ще ме чуе някой и ще ме потърси ли? На второ място е важен погледът при намирането: „Ето те, намерих те. Толкова съм щастлива, че те намерих...“ Това има силата на преформулиране на всико онова, което това дете е преживяло чрез новото усещане, изразено чрез погледа. Има човек, който ти показва, че е много хубаво да си тук. Играта на криеница става въпрос на присъствие и отсъствие.

Усещанията от тази игра остават в нас и като възрастни. През нея ние получаваме уверение, че сме желани, зачетени, приветствани.

Игра на скачане и падане

Падането и скачането са неща, което бебето прежива още в утробата на майката.

Децата или скачат с удоволствие или се оставят да паднат. Когато скачам, аз имам ясната представа какво мога и знам, че няма да ми се случи нещо лошо. Преди това трябва да имам опита на падането – трябва да съм падал и да знам, че мога да падна. Тази игра рефлектира в нас като възрастни през житейската тема „Мога ли да се оставя да падна?“ или „Аз съм този, който винаги държи и поддържа“.

Игра на обръщане

Тази игра също започва в утробата: бебетата се въртят на въртележка, около себе си, танцуват танго…

Когато обаче работя с деца с нарушение на психичното развитие, които въртят ръцете си, аз знам, че това е едно самотно движение.

Ако аз се въртя заедно с детето, включвам интерактивна игра и тогава тя има смисъл на дълбоко успокоение. Защо? Защото има взаимодействие между двама.

Обгръщане, обвиване

Нещо, което се случва с кърмачета заради това, че първият им дом е утробата. Ние имаме нужда от втора обвивка през целия си живот след това. Затова когато попаднат в психомоторната зала децата много често строят къщи. И ние, психомоторните специалисти се стремим да забележим как точно са построени. Има къщи с прозорци, с врати, има и бункери, където никой не може да влезе… Това винаги носи информация за нивото на сигурност на детето и неговите нужди в живота.

Селма е на 10г. Майка й се страхува за нея. Тя няма никакво желание да ходи на терапия при чужди жени. Когато идва, аз предлагам да играем, че тя отива на терапия при чужди жени… и я изненадвам като й казвам, че в тази терапия тя може да играе за себе си както иска... Тогава Селма прави къща без прозорци и врати, за да може тази смешна леличка да остане навън… В къщата обаче се появи още 1 стая, която аз построих. След това тя ми каза: влез, има стая и за теб…. Така аз разширих нейните граници, за да може тя след това да ме покани. След това работата ни потръгна по-лесно. Аз уважих нейните граници и тя ме допусна до себе си.

Идентификация с агресор

Ако агресията е позволена, това отнема фиксираността върху нараняването

Когато децата се идентифицират с някой агресор от своя собствен живот, те се превръщат в агресори в психомоторната зала. Понякога това са родителите, но понякога не са.

Какво правим когато видим такава идентификация? Имаше едно момче, което обръщаше цялата зала с краката нагоре. Интересно решение беше да се ограничи неговия хаос с въжета. Не защото аз не искам хаос, а защото хаосът идва от него… Така бих ограничила хаоса в него.

Ние като големи също познаваме този вътрешен агресор и трябва да му сложим рамки.

Психомоторните специалисти подават сигнали от рода на: “Ако бях на твое място, щях да се страхувам от мен“. Децата се учат да плашат другия с агресия, за да не бъдат уплашени…

Важно е агресията да бъде позволена. Една майка участваше в движение срещу войната и забрани на сина си да има оръжия. Той открадна пистолет от магазина за играчки и стреля по своя образ в огледалото… Ако позволим агресията в защитена среда и я сложим в рамки, това ще помогне на децата да растат по-спокойни и уверени. Когато агресията е забранена, детето намира начин да я изрази.

Агресията е част от хората. Агресията е една страна от нас, която всички имаме.

Какво отношение трябва да имаме към нея? Какво е личното ми отношение?

Когато детето иска да се бие с мен с пръчки, казвам ли не, или играя с него?

Как ми се отразява агресията когато я преживея и къде трябва да се позиционирам?

Това са въпроси, на които всеки терапевт трябва да може да си отговори.

Трябва да не я приемаме лично, а да разберем, че това е проекция, но в същото време да сме наясно с влиянието, което има върху нас. Този въпрос несъмнено е свързан и с това как съм понасял агресията като дете?

Задължение на терапевта е да прекъсва агресията, за да има изненада. Когато тове се случи, трябва да се намерят точните думи.

Успокоение чрез разказване на приказки

Ако например в заниманията има 5 деца, които играят вълк, в края на сесията терапевта може да разкаже истории за вълци и така детето ще достигне до още по-голяма успокоение, защото емоцията, която е преживяло в играта на вълк ще бъде облечена в думи и това ще му помогне да я преработи още по-добре.

Образ на тялото и въображаемо тяло

Образът на тялото е свързан с начина, по който според нас изглежда тялото ни.

Въображението и представата за тялото ни произтича от първите ни връзки. Ако някой ти каже: носът ти е като на баба ти, това се запечатва в историята ни чрез представата за това, което е била баба ни: обичана, вещица, зла свекърва или друго… Тези образи се създават у нас, но имат малко общо с реалността. Въпреки това истинското и въображаемото ни тяло са във взаимодействие. През целия си живот се опитваме да ги доближим и да има съзвучие между тях. Това никога не приключва.

В Психомоториката работим много върху личното изграждане.

Да, в тялото си имаме отпечатъци от преживявания, но непрекъснато ни се случват и нови неща.

Децата, които получават трайна обратна връзка за липса на близост от обграждащите ги фигури, получават отпечатъци в себе си за недостатъчност, имат ниска самооценка, съмняват се в себе си, че няма да достигнат до другите и се съмняват в достъпа си до света.

В Психомоториката ние се връщаме към записите в тялото в нашия опит и тогава се случва една трансформация и дълбоко успокоение.

Затвори си очите и ще скоча в скута ти

Джон е дете, което трудно се приближава до друго човешко същество, защото не е преживял подобен опит в живота си. Той влиза в психомоторната зала и започва да хвърля модули в ръцете ми. После казва „Остави ме“. Тогава аз му предлагам възможна картина: залюлявам модул в ръцете си като дете.