Презентацията „Историята на една кратка любов. Психомоторика на българска територия“ на Ваня Дункова е представена по време на първата българска онлайн конференция за Психомоторика на 1.11.2020 г.
Бих искала да започна своята презентация с една малка история. За едно играещо с балон дете.
На едно дете току що са подарили един голям розов балон. То е възхитено! Взима го и започва да играе с него. Първо му хрумва да го духа по пода, за да провери колко бързо ще може да го движи. После го подхвърля нависоко и го чака да падне, за да го подхвърли пак. Започва да го удря леко с глава и отново да го издига нагоре. Играта е да не позволи на балона да падне на пода и става все по-предизвикателна. Удоволствието когато детето успява да задържи балона във въздуха става също все по-голямо. Детето започва да си тананика любима песен. Хрумва му да движи балона в такт с песента и играта се превръща в танц, а детето се превръща в изящна балерина. След малко то отново сменява играта и решава да играе футбол с балона си. Рита и притичва от другата страна, за да отвърне на удара с удар. Играта става все по-забавна. При един от ударите детето рита топката, а отсреща се появява татко му, който рита балона обратно. Очите на детето грейват! То ще сподели радостта от играта с някой, който е важен за него. После двамата измислят игра, в която двамата ще закрепят балона на носовете си и така ще се движат из стаята. Успяват да го правят за известно време и много се смеят заради успеха и споделеното удоволствие. Детето и възрастният са се заиграли и са преживели нещо, което е добро както за детето, така и за възрастния.
Тази история – колкото и измислена от мен, толкова и вярна и постижима, е история за Психомоторика, за удоволствие, за връзка и за любов.
Всеки има изконна потребност да играе, да изпита удоволствие и да се свърже. Любопитството, изследването и връзката са фундаментални.
И понеже обявих, че ще говоря за това как съм се влюбила, трябва да кажа, че моята връзка с Психомоториката е кратка, едва няколко годишна, както и че тя ми дава много и ми носи преживявания и изводи, част от които днес ще споделя.
Моето заиграване с Психомоториката започна преди години, когато открих, че този метод е познат и известен в България през погледа и разбирането на Весела Банова, която още го практикува и преподава, както и през погледа на Георги Добринов, който също има своя практика и дори свой собствен метод, наречен „Аналитична психомоторика”. През 2017 г. обаче в Университета по приложни науки в Дармщад, Германия аз се срещнах с проф. Амара Екерт и тогава започна една връзка на любопитство, откриване, удоволствие и в крайна сметка любов. Това е една връзка, която много зависеше от моята собствена инициатива и от моето собствено желание за обвързване и развитие. Проф. Екерт подкрепи моите смели, отчаяни и на моменти безразсъдни опити да уча и да се свързвам с Психомоториката.
Това са снимки от уъркшопите в Дармщад, където аз осъзнах, че това с което съм се захванала може да бъде и е нещо наистина голямо, нещо, което е спечелило хората и което ми предстоеше да открия.
Междувременно от тогава се случиха много неща и поуките днес могат да бъдат обобщени бързо и лесно, но аз достигнах до тях бавно и трудно. Ще споделя с вас някои от тях:
- Нещото, което разбрах и което се оказва много много важно, е че психомоторните специалисти обичат играта! И главно обичат играта като съвместност – аз не оставям детето да играе само, аз играя с него и най-вече „За“ него. Има фундамент на взаимност в логиката на играта, който откривам, че често отсъства в работата с деца в България. Много често специалистите третираме и мислим за детето като за обект – като за някой, който е травмиран, някой, който изостава в развитието си, някой, който има нужда от подкрепа, за да върви напред, някой, който трябва да покрие едни резултати, за да бъде в норма. Всички тези неща са верни, но те изключват субекта като част от отношенията, т.е изключват възрастния, специалиста като част от отношенията на връзка.
- Научих и че терапевтът, който не обича да играе, сигурно е добър терапевт, но не е психомоторен терапевт и че между тези двама специалисти има голяма разлика.
- Научих, че психомоторната работа не е работа с нови техники, с които да „поправим” децата, тя е съвместен процес и че ако специалистът няма капацитет за игра, той няма потенциал да свърши почти никаква работа.
- Психомоториката няма за цел да учи на специални игри, а целта й е да се отдели време и пространство за игра с децата. Всеки може да подкрепя развитието чрез игра – може и в трамвая да се играе, и с очи само може дори. Ако не ни се играе, ние започваме да възпитаваме и да лекуваме. Тези неща имат връзка, но не са едно и също и аз достигнах до извода, че Психомоториката е толкова популярна в Европа, защото предлага именно нещо повече от възпитание и лечение.
- Най-важна е етиката на заиграване с детето – да искаш да се заиграеш автентично с детето, да искаш да се съобразиш с неговото желание и заедно да създадете удовлетворяващи преживявания. Това е изключително важна предпоставка за развитие.
Развитието лесно може да бъде спряно ако детето няма възможност да играе. А ако на нас като специалисти или родители ни се играе, ще видим колко често играта е инхибирана/потисната/забранена. Ние знаем на колко много места децата нямат тази възможност, на колко места играта не е естествено право на децата. Например в болниците.
Изкуството на Психомоториката е да може да се играе дори с децата, за които играта е трудна поради ограниченията им.
Тук именно идват специалистите – да пробият забраните на играта. В едно болнично заведение играта може да бъде забранена и обезсмислена много лесно. Там децата по силата на болните си тела са застопорени на едно място, забранено им е да се движат и да мърдат, имат право само да лежат и да ядат. Децата плачат за игра като първи и най-естествен начин за изразяване на радостите и тревогите им и едновременно с това тя е отнета и това е обосновано и рационализирано в забрани и препоръки.
Освен това има десетки деца, които растат в среда, която е лишена и лишаваща от игра. Някой път не могат да се заиграят техните родители, друг път не могат да се заиграят техните учители, трети път не могат да се заиграят техните възпитатели в социалните домове. Тази традиция на институционализма, който категорично не е преодолян в България, непрекъснато да ограничава и депривира телата е изключително зловредна за развитието на децата.
Аз смятам, аз съм убедена, че тази
голяма територия на не-играта е най-голямото предизвикателство за Психомоториката.
Аз научих много от малкия ми опит в институция – в една столична болница за грижа за деца, болни от туберкулоза, главно от малцинствен произход. Този опит ми даде възможност да видя как тази специфика на строго медицинската грижа за тялото дава възможност за неглижиране на психо-социалните и емоционалните потребности на деца в критична фаза от тяхното развитие.
Така се оформи в главата ми идеята за основната мисията на Българска асоциация за развитие на Психомоториката – а именно да помагаме за обновата на такива места като внасяме съзнателно и целенасочено идеята за детско развитие и предоставяме възможности на специалистите да се свързват с децата там по един коренно различен начин. Затова вярвам, че
Психомоториката в България трябва да направи избор и той да е в посока на най-нуждаещите се от нея – а именно деца в институции.
Смятам че има и друга важна и пренебрегвана пътека към Психомоториката и това е педагогиката на движението. Спорта в училище е недоизползван като свободно от дидактика пространство за социо-емоционално развитие. Педагогическа дидактика поставя силно ударение върху дисциплината в клас, включително в часовете по физическо възпитание. В тази рамка изразяването на емоции – вербално и/или телесно се счита за неуместно. За да се научат на дисциплина, децата не трябва си позволяват да нервничат, да се движат повече от очакваното или от зададеното от учителя. И ние всички сме свидетели на това по един или друг начин. Свидетели сме и че спорта в часовете по физическо често се основава на състезателност и затова в него са застъпени толкова много лекоатлетическите дисциплини в относително пренебрегване на груповите такива и в известна степен на пълното неглижиране на игрите, основани на отношения и сюжети.
Психомоториката обратно е дисциплина, която помага на учителите да използват играта във всички обстоятелства, в които смятат, че може да бъде полезна за тяхната работа: от обучението по предмети през работата с конфликти и групово-динамични предизвикателства до проблеми на индивидуалното социо-емоционално развитие на децата. Сигурна съм, че всеки може да намери случаи от собствената си практика, в който може да разглежда себе си като спонтанен психомоторен педагог?
В заключение бих споменала най-непосредствените цели на БАПМ:
- Да търсим контакти с мрежата на институционалните заведения – от интернати в наказателно-възпитателната система до медицинско-образователни заведения в юрисдикцията на министерствата на здравеопазването и образованието, в които се обучават деца със специфични нарушения.
- В посока на разпространението на Психомоториката в училище да направим един тренинг по „Образователна психомоторика“ следващата година, за който ще ви говори след малко Силвия Бендер.
- Предстои да издадем още една книга за Психомоторика след тази на Бернар Окутюрие. Тя ще бъде „Осмели се да се свържеш” на Марион Есер.
- Очаквам и следваща по-голяма конференция за тяло и детско развитие, която да събере професионалисти от широк кръг, които да могат да обсъждат психомоторните си подходи.
Моля лична цел в рамките на асоциацията е да съблюдавам и да се стараем много отговорно да избегнем заграбването на този метод за детско развитие от частните практики и да го превърнем в достъпно средство не само на онези, които имат средства да плащат, а практически да го превърнем в масово достъпно средство на разположение на всички деца.
Благодаря Ви!
