Проф. Амара Р. Еккерт
Резюме: Темата на тази статия е разработена в контекста на повтарящи се наблюдения от психомоторната практика и съответната литература. Бяха направени наблюдения върху 18 деца, допълнени чрез анамнеза, интервюта с придружаващите ги терапевти, както и експертно интервю. Резултатите от това херменевтично проучване са представени в тази статия. В текста са изброени някои примери за пренатални игри на децата.
Настоящата дискусия разглежда въпроса какво преживяват децата по време на своя пре- и перинатален живот. Има ли вътрематочни форми? Как това време, за което ние възрастните сме в неведение, се преживява от децата? Тъй като обикновено децата не го описват с думи, разчитаме на невербалното им изразяване и техните рисунки. Нещата, които децата изразяват могат да бъдат разбрани, а могат и да са погрешно изтълкувани. Този ранен период от развитието, през който минават всички човешки същества, само чака да проектира свои несъзнавани чувства и преживявания. За щастие сега разполагаме с обширни знания и изследвания върху пре- и перинаталния период от живота. Следователно има смисъл да ги използваме. Janus (2012) посочва, че през последните години биографичното пространство, отнесено за периода преди раждането се е увеличило. За това поведението на децата и кърмачетата също трябва да се разбира като носещо послания от пренатални предвербални преживявания и такива от майчина страна. Според Reiter, на границата на раждането се е гледало като на затъмнена линия, която гледа назад към времето преди раждането. Според наличните днес изследвания научните херменевтични предположения не трябва да остават само спекулация (Reiter 1999, 542).
Докато медицинските изследвания се занимават научно с физическото тяло на майката и детето, то пренаталният и перинатален опит с хуманитарни методи като херменевтика и дълбочинна херменевтика изглежда по същество разбираем. Как игриво децата биват довеждани до съществуване и колко игриво играят в живота – това са само някои от примерите, които можете да прочетете по-долу.
Ще бъдат обсъдени още приемането на пренатални и перинатални преживявания в контекста на психомоторната литература и ще се направи кратък преглед в областта на пренаталната психология.
Справяне с преживяванията от пренаталния и перинатален живот в психомоторната терапия
Психомоториката се отнася до единството между тялото, душата и духа и тяхното изразяване в психосоциалния контекст на индивидите. Методът е разработен първоначално във Франция и е допълнен в Германия като лечебен образователно-клиничен метод на терапия („терапевтично психомоторно упражнение“) през 50-те години. Неговият основател в Германия, Е. J. Kiphard, е изправен пред задачата да работи с травмирани деца по ориентиран към движението терапевтичен подход. Тъй като има голям успех в това, методът му се разпространява много бързо. Оттогава е многократно доразвиван и интегриран в работата на множество институции.
Психомоториката включва учене на двигателни и социални умения като основа на способността на човек да действа и общува. Тя обхваща всички възрастови групи и сфери на действие и по този начин формира основата за достигане до хората чрез телата им. Психомоториката съответно описва „човешкия израз с неговите индивидуални, диалогични и творчески аспекти и многобройните възможности за проявяване на емпатия и телесно присъствие в този свят „(Eckert 2004, стр. 70).
В литературата по психомоторна и ерго-терапия някои автори посочват важността на пренаталния период. Например, Ayres (1984) и Kiesling (2000) подчертават, че ранната сензорна интеграция, и по-специално възприемането на дълбочина се развива по време на раждането. Кислинг (2000) описва поредица от терапевтични ситуации, при които поставя вътрематочни стимули в диалога и играта, като люлеене в тесен плат или в тесен кош, който подканва децата да останат в ембрионална поза. Тя описва и ефекта от тези телесни диалози върху нивото на мозъчно развитие, но не се впуска в значението на емоциите и телесните спомени от пре- и перинаталния перод. Тъй като пренаталната символика (тунели, тонове, люлки от плат) се предлага в упражненията от практиката на сензорно-интеграционната терапия, разбираемо е, че при децата физическите спомени от този период биват събудени и възстановени. Без знанието на терапевта как да се справи с чувствата от този период обаче, не може да се работи върху тези детски моменти, изискващи внимание и техните преживявания не могат да бъдат интегрирани. Тъй като знанията за значението на пре- и перинаталния период от живота се увеличават, могат да се появят нови възможности.
Могат да се открият още примери в областта на Психомоториката и научното разбиране за Психомоторика. Lapierre / Aucouturier (2002) и Seewald (2007) описват по различни начини значението на интервенциите в пре- и перинаталния контекст за психомоторната работа. Като психоаналитично ориентиран психомоторен специалист, Бернар Окутюрие нарича страховете на детето по отношение на неговото тяло, които произтичат от пре- и перинаталния период: страх от втечняване, унищожаване, загуба на част от тялото и страх от разтапяне и падане (Esser 1992). Тези и други символи могат да бъдат разположени доста точно в периода, посочен от последните публикации за пренатално развитие (Evertz / Janus / Linder 2014; Terry 2014). По този начин ужасяващите страхове могат да бъдат проследени до опитността на човешките клетки в периода на зачеването (оплождане) и имплантиране (ранен ембрионален стадий) в матката.
Esser (1992) описва в някои казуси онези деца, които ясно символизират пренаталната си биография в психомоторното пространство. Например тя описва поведението и преживяванията на момче което било посрещнато с голямо разочарование при раждането си от своите родителите, тъй като те отчаяно искали момиче. Това явление е известно като шок от неправилния пол. Това се счита за възможна пренатална травматизация, тъй като децата възприемат очакванията на родителите си в ранна възраст, докато в същото време те не са в състояние да ги изпълнят (Käppeli 2011, 2013). Този, както и други примери показват, че житейският опит може да се съхранява в тялото и да се актуализира според задействащите го ситуации. Човешките клетки съхраняват преживяванията от ранните етапи от живота, които в литературата са посочени като клетъчна памет (Lipton 2006). Начинът, по който тялото помни, е описан по различен начин в контекста на различни понятия. Важни са телесно-феноменологичните, невробиологичните и телесно-психотерапевтичните съображения (Bauer 2002; Reich 1970; Weiss / Harrer 2006; Fuchs 2008; Eckert 2010).
Seewald (2007) описва пренаталния живот и раждането от херменевтична гледна точка. Особено интересно е да се съчетаят пренаталните преживявания с опита и поведението на децата по време на психомоторни сесии. Като „символично ехо“ на тази фаза той описва ситуации на игра и движение, които децата особено обичат да използват или избягват, като: люлеене в плат, тесни тъмни стаи, увиване, изграждане на пещери, плаване в топлата вода, „сандвич“ между 2 меки дюшека, намазана с крем пързалка и ситуации на движение, в които се губи индивидуалното усещане за време. Като символично ехо от преживяното на раждането той описва преходни ситуации като пълзене през тунели и тесни пространства, борба за намиране на изход, размотаване от материали, увити около детето и т.н. Seewald не се занимава със символичното изобразяване на специални травматични преживявания в този контекст. От херменевтичните методи за разбиране могат да се изведат начини как терапевтите да се справят с пренаталното символично ехо. От особено значение тук е и имплицитното или т.нар. телесно феноменологично разбиране. Това означава разбиране на невербалното изразяване чрез телесния резонанс на придружаващото лице (Seewald 2007, 47 и сл.). Разбирането на дълбоко ниво е полезно при долавянето на предполагаемите „безсмислици“ и най-вече при отразяването на контратрансфера. Без последното условие никой няма да преживее успех в придружаването на преперинаталния символизъм, тъй като неизбежно собственият му ранен опит е адресиран и активиран. Границите на собствения осъзнат и преработен житейски опит формират границите за възприемане на житейските въпроси на останалите.
Пре- и перинатална перспектива в развитието и терапията на деца и родители
Въпреки че в медицината и психологията преди около 65 години на новороденото все още се е гледало като на вързоп с рефлекси, от същото време произтичат и други течения. След пионерите Ото Ранк1924 („Травмата на раждането“) и Нандор Фодор (Renggli 2000), се развиват алтернативни концепции, научни изследвания и публикации. Историята на пре- и перинаталната психология вече може да се открие в няколко публикации (Renggli 2000; Janus 2011, 2014). Емерсън (1996, 2000) е първият, който се позовава на съзнателната телесна памет. Чембърлейн (2000), след като изследва майки и деца, посочва, че бебетата имат спомени за болка с ранно начало. Психоаналитикът Елиачев (1997) работи с бебета и малки деца върху техните пренатални травми, като им разказва истории за ранните им преживявания и силните им страни, които са им помогнали да се справят в живота. Тя стига до следния извод: Бебетата разбират езика и искат да бъдат видяни, адекватно придружени и ценени по пътя им към живота.
Piontelli (1996) наблюдава двойки близнаци от първия преглед с ултразвук до шестгодишна възраст. Тя открива, че навиците им да влизат в контакт помежду си не са се променили през това време. Следователно отпечатъците от пренаталния период определят фундаментално по-нататъшния живот. Наблюденията на Пионтели се считат за крайъгълен камък в пренаталната психология. Кастелино (2000) описва семейна терапия, ориентирана към малкото дете, която подпомага процесите на ранна привързаност. Verdult (2014) твърди, че в този контекст се развива пренатална привързаност и по този начин представлява тема на един от уклоните в пренаталната психология. Невробиологичните въпроси са взети под внимание както в по-стари, така и в по-нови публикации (V. Lüpke, 1995; Evertz и сътр. 2014). Детските терапевти като Stulz-Koller (2013), Hilkert (2013) и Käppeli-Valaulta (2013) описват възможностите на пренаталната и перинаталната (травма-) терапия при малките. Докато Хилкерт документира символно-изобразителното изразяване на цезаровото сечение при децата, другите двама автори описват концепцията и процедурата на своята работа, представяйки кратки откъси от случаите, с които работят. Документацията, която предоставят може да бъде вдъхновяваща и полезна, особено що се отнася до пре- и перинаталната перспектива в терапията на деца.
Като представител на психоанализата в пре- и перинаталния период от живота, Janus (2011) има значително влияние върху научното развитие на пре- и перинаталната психология в Германия. Неговите преживявания и прозрения го довеждат до следния основен извод: „Съществува психологично преживяване от времето преди и по време на раждането, което за нас е един вид фонов филм за цял живот, особено що се отнася до начина, по който живеем в света и как се справяме с промените. Предлингвистичните преживявания преди и по време на раждането оформят основното съдържание на нашите вярвания и на изкуството, което творим, както и на мотивацията ни за социални и исторически събития. Това е съществен аспект в психоисторията „(Janus, 2014a). Това основно предположение описва много точно какво може да се счита за настоящ консенсус в пренаталната психология: нашата култура се оформя от ранните етапи в живота ни.
Основано през 1971 г., Международното общество за пре- и перинатална психология и медицина (ISPPM) вижда себе си днес като професионална асоциация, в която са събрани множество професии, „за да изследват значението на пре- и перинаталния свят. Проучванията се основават на автентични научни методи, за да може тези знания да се поднесат на разбираем език в практическите области на бременността, раждането и терапията и да стане възможно повлияването им на социално-политическо ниво. Въз основа на холистичната представа за човешкото развитие, ISPPM се застъпва за преодоляването на дуалистичния принцип за тяло-душа (ISPPM 2014).
След този поглед върху част от сега доста обширната литература по пренатална психология, ще бъде описано едно изследване върху игрите на децата.
Изследване върху пре- и перинаталните преживявания в игрите на децата
В изследване, което е описано по-подробно на друго място (Eckert 2015), са наблюдавани 18 деца на възраст между четири и седем години. Общо 13 терапевти идват от професионалните области на психомоториката, ерготерапията, логопедията, социалната работа, специалното образование и психологията. Терапевтите трябва да изберат деца, които проявяват специфични характеристики от пре- и перинаталната си история. Става явно, че почти няма деца, които подлежат на съответните терапии и не проявяват дадена характеристика по отношение на разглежданата тема. Този проблем повдига следните въпроси: Децата със специални потребности по-стресирани ли са пре- и перинатално, в сравнение с другите? Или на този етап от развитието има по-добри и по-точни диагностични възможности? Има ли изобщо психосоциално здрави деца, придобили живот с помощта на репродуктивната медицина и напредващото техническо акушерство?
Наблюденията с помощта на видеозаписи са проведени с вътрешната нагласа на разбиране. Това означава:
– да бъдеш отворен за нови или неизвестни ситуации с намерение да ги разбереш,
– да присъстваш с отворена вътрешна нагласа на незнание и
– желание да се използва собственото тяло като пространство за резонанс и знания.
В допълнение към наблюденията са проведени дискусии с терапевтите, а също и с тези родители, които са отворени за темата. След приключване на наблюденията са разгледани някои моменти от видеото и интерпретирани от експерт по пре- и перинатална детска терапия. Чрез тази процедура, както и последвалото интервю, става възможно да се получи информация за разширеното формиране на хипотеза.
Следващите казуси ще отразят наблюденията.
Детето, което не е очаквано
Дейвид (на 3,5 години) изиграва своя житейски опит така, както го е преживял: той не погледна терапевта си по време на осъществяване на първия контакт, не искаше да играе и се държеше така, сякаш никой не присъстваше. В същото време във физическия му резонанс се забелязваше трудност за балансиране между напрежението и контрола. Вкъщи той играе само в своята стая. Той не проявява желание да играе с други деца и има малко контакти в детската градина. Той отхвърля деца и възрастни с чуждестранен произход и в замяна предизвиква тяхното отхвърляне. Неговата пренатална история: заченат е от свалка за една нощ, той изненадва родителите си със съществуването си. Отнело е няколко седмици даване на твърди аргументи, откази и съмнения на родителите, докато накрая решават да го задържат и да създадат семейство. Ранния страх и отхвърлянето на нежеланата бременност, особено от страна на майката, оказва траен ефект върху опита на Дейвид да не е приветстван в света. Неговото пренаталното преживяване е „шок от откриването му“.
Бен: „Падай!“
Бен, седемгодишно дете, което е било изложено на наркотици вътрематочно, болезнена процедура за изтегляне на наркотичните вещества на новороденото и неглижиране от ранно детство. Той вече е живял в множество приемни семейства и не може да разиграе в символична игра своята животозастрашаваща пренатална ситуация. За Бен това е твърде плашещо и застрашително. Неговият терапевт разпознава това и изиграва емоционално-опасните сцени за Бен, сякаш е актьор. По този начин, той става огледало за отхвърлените чувства. Бен с удоволствие дава опасни роли на своя терапевт (TП) в играта. В ключова сцена Бен и терапевтът се изкачват на планина, която е изградена от меки блокове. На върха Бен слиза сам и нарежда на TП да се изкачи и да остане там. След това премахва обезопасителното въже на TП и очаква от него да се страхува. TП остава горе в планината и показа страха си в ролевата игра, без да пада все още. Очевидно Бен е доволен от страха на TП и му подхвърля срамни думи. Накрая падането от планината изглежда неизбежно. TП вика за помощ, докато Бен просто кава: “Аха, падай“. TП остава в ролята на алпинист, пада и оцелява с мъка от разиграното падане. Тъй като тази сцена е много трогателна за Бен, той просто се втренчва за кратко в инсценираното падане, опитвайки се да остане „спокоен“ и бързо завършва сцената. Напрежението в тялото му е ясно забележимо. Почти без пауза той преминава към следващото предложение за ролева игра. Той организира игра, в която може да се държи под контрол. Като диво животно Бен гони TП, който трябва да играе ролята на ловец на животни. Ловът се заема цялата терапевтична стая. Бен използва времето на цялото психомоторно занимание и позволява само в края на сесията близък и автентичен контакт в диалог със своя терапевт.
Пренаталната история на Бен: Той изиграва своята ранната история в смисъл на „избягване на повторението“ (Емерсън). Той следва девиза: Никога няма да бъда толкова изложен, колкото съм бил ранните си стадии. Поради екзистенциално застрашителнитеза него ранни преживявания той избира последователна стратегия за справяне. В играта, той успява да предаде и да проектира своите страхове на своя терапевт. Това отвавя възможността за Бен да наблюдава преживяната от него травма от безопасно вътрешно и външно разстояние. Терапевтът изигрва това за него.
Амбивалентната игра с чуждата регулация
Леон (5г.) повтаря някои от ранните си преживявания по директен начин, а други, през избягване. Той остава в контрол на всички двигателни и игрови ситуации в продължение на цяла година преди да може да ги пренесе на друг на малки стъпки. Предпочита пещери и големи хамаци, държи се очакващо и наблюдателно (като избягва повторение) и често рязко прекъсва играта си (директно повторение). Понякога той играе малко животно (делфин или динозавър), което току-що се е родило и трябва да някой се грижи за него (директно повторение). След прекъсване на играта той се държи нерешително и търси, но без да намери нова подходяща игрова ситуация (директно повторение). В резонансния отклик могат да се усетят дезориентация, тъга и гняв. Неговият терапевт често се чувства безпомощен в придружаването на Леон. Тя откликва на собствените си вътрешни чувства чрез контролиране на ситуацията. Затова предлага упражнение за структурирано движение.
По този начин тя несъзнавано отразява дезориентацията на Леон и нуждата му да контролира.
Перинаталната история на Леон: Леон е имал планирано (предварително) раждане с цезарово сечение, което е трябвало да се вмести в графика на родителите му. Животът му от самото начало е структуриран, без много място за лична активност, креативност и автономност. Той страда от напикаване (енуреза) всеки ден и по този начин обезпокоява семейството си и често ги кара да се чувстват безпомощни. Леон успява да възстанови перинаталната дезориентация и хетерономия, която изпитва като реакция, избягваща повторението. Сега той контролира ситуациите. Той контролира чувствата си на гняв и болка. В играта той успява да предаде на терапевта си безпомощност, тъга и гняв, които тя изиграва за него. Това му дава възможност да експериментира и играе с тези „изнесени“ чувства.
Смърт и тъга
Нилс (5 г) предпочита да играе с кукли за ръце докато траят сесиите му по речева терапия. Обикновено логопедът организира терапията си с него под формата на ролева игра. Редовно Нилс е този, който води ролевата игра. Започва да играе ролите на Хензел и Гретел от приказката. В тези роли, с две кукли (гарвани) на всяка ръка той е силно активиран физически и емоционално. Логопедът усеща голямата значимост на тази игра за Нилс и играе с него сцените по различни начини и по все по-нови варианти по време на сесиите му в продължение на няколко седмици. В края на пъстрите сцени, гарванът Гретел трябва да умре, след като вече не може да се спаси от нападателите си.
Физическият резонанс на тази сцена е белязан от скръб и най-дълбоко отчаяние. След период от тишина, докато Нилс, скърби на пода до мъртвия гарван, той изведнъж се изправя и се сбогува с логопеда. Той иска да играе същата игра отново следващия път.
Пренаталната история на Нилс: Анамнезата и интервюто на родителите показаха, че няма смъртни случаи с близки роднини в семейството на Нилс. Нилс е самотно роден близнак. Близнакът отчаяно му липсва в живота.
Помощ, къщата ми гори!
Ян (на 7 години) директно повтаря събитията, които е преживял. Той и приятелят му Джоел построиха къща от меки кубчета в голямата терапевтична зала. Той пада на няколко пъти върху възглавниците и в меките компоненти, очевидно наслаждавайки се на тези телесни преживявания. И двете момчета създават творчески пейзаж. Те построяват тунел и го наричат къща. Това прави играта на гоненица да се разпростре сред креативния пейзаж, придружавана от бушуващи силни и радостни възклицания. Изведнъж Ян се скрива в къщата и извиква силно в паника: „Помощ, къщата гори, всички да бягат“. На въпроса на терапевта какво се е случило, той не отговаря, а продължава да тича необуздано из стаята. След кратка пауза играта на гоненица продължава и се разпростира из цялата стая. Ян се скрива в хамака и се залюлява. Изведнъж той отново предупреждава: „Гори“, скача трескаво от хамака, затичва се из стаята, връща се обратно и разтърсва силно хамака. „Угасих пожара“. С тези думи той се връща обратно при приятеля си Джоел. Ян повтаря тази сцена в психомоторната сесия по много начини. Според терапевта неговото „сигурно място“ в училище също е изгоряло. Съучениците и учителите му не разбират вътрешните му терзания. Понякога кошът, в който той току-що е изпълзял също изгаря. В други гори мястото под масата, което крие много опасности. За Ян е почти невъзможно да възприеме релаксация. Щом се опита да се отпусне, тялото му става неспокойно. След това отново има опасност нещо някъде да изгори или внезапно да изригне вулкан. Докато разиграва темите си, тялото му се намира във висока активация. Травматичният му опит е очевиден.
Той присъства доста живо, съсредоточен е когато му се позволи да се изразява с помощта на символиката в играта си. Съсредоточен е и когато получава пространство и време за своята игра и се чувства точно отразен от своя терапевт. В такива ситуации той започва да се отпуска вътрешно и външно, тялото му сякаш става по-меко. Заприличва на охлюв, който колебливо протяга тялото и антените си, за да се отвори бавно за възприемане на „непознатото“.
Пренаталната история на Ян: той успява да се обърне към нови преживявания, когато пространството му е добре защитено. Може да се увери, че не се налага да преживява старите заплашителни преживявания от пренаталния си период, когато е бил уязвим физически и емоционално. Според майка му Ян никога не е преживявал „истински“ пожар вкъщи. Майката на Ян е получила отравяне по време на бременността. В пренаталния период това очевидно се преживява от Ян като пожар в дома, горещ и животозастрашаващ. Този ранен отпечатък не го оставя да си почине. Опасността винаги присъства за него. Всяко безопасно място става отключващ фактор за този стар страх.
Други теми в играта
При наблюдението на разнообразните игрови теми при децата, могат да се наблюдават разнообразни индивидуални и въображаеми постановки: експлозии на атомни и водородни бомби, ръчни гранати и танкове, предимно съвместно с първично (планово) и вторично (спешно)(в хода на раждането) раждане чрез цезарово сечение. Децата излизат от тунелите с борба, трескаво търсят изход и го блокират за другите в играта. Ожесточено защитават къщите и пещерите, заемат и защитават люлките от плат; влачат, убиват или пазят и защитават преходните обекти. Повечето от важните теми в играта могат да бъдат наименувани както следва:
– Сила и безсилие;
– Собственото място в пространството и в живота;
– Получаване на защита;
– Присъстващ и бдителен възрастен на своя страна.
Взривоопасният характер на тези теми е осезаем както за терапевтите, така и наблюдателите. Въпреки това, хипотезите и тълкуването на тези символи в индивидуалния жизнен контекст на всяко дете са много по-разнообразни, отколкото могат да бъдат изведени в тази статия.
Заключение
Децата могат да обработят и интегрират своите пренатални и перинатални преживявания през двигателна и символична игра. И така, какъв може да е приносът на Психомоториката да помогне на децата да си проправят път в живота чрез възможностите на техниката на играта? На децата може да се осигури вътрешно и външно пространство за техните теми в професионален контекст. Терапевтите могат да повишат осведомеността сред членовете на семейството, така че те да могат да разберат пренаталните игри на детето си и да им позволят да ги играят у дома.
В детството пре- и перинаталните преживявания все още са много близко темпорално и емоционално. Те могат да бъдат преработени и интегрирани добре в този период от живота. Те са естествена част от живота и игрите на деца. Време е да спрем да затваряме очи за преживяванията от този период от живота. По време на наблюденията успяхме да видим и почувстваме колко неотложно за децата е изразяването на тези житейски въпроси.
Децата не могат да не изразят своите най-травмиращи преживявания, независимо дали това ни харесва или не. Почти необяснимо е как този ранен период не е получил особено внимание и знанията за този значим период на формиране не са получили статута, който заслужават. Пренаталният и перинатален опит на на хората често се гледа със скептицизъм и се подлага въпросът на тяхната достоверност и „реалност“.
Обикновено видимата реалност се измерва спрямо стандартите за изследване по научни критерии. Това обаче ограничава неправомерно социалното и културно възприятие. По този начин остават затъмнени както индивидалното, така и формиращото културата време на човешкото развитие.
В много от символичните игри, които наблюдавахме, се разгръщаше динамиката на огромна енергия, често оставяйки терапевтите да се засегнат. Пре- и перинаталните преживявания често са травматични преживявания, които могат да бъдат отключващ фактор за хората. Затова и са толкова често срещани защитните механизми при хората за справяне с тези въпроси. Може да се приеме, че защитните механизми функционират като несъзнателни инструменти за избягване на биографични повторения като активиране на собствения страх, както и на собствените пренатални и перинатални преживявания. Общото и популярно твърдение „раждането беше безпроблемно“трябва да бъде подложено на по-ясна проверка поради описаните по-горе символични детски игри.
Досега не бяха споменати често срещаните детски игри от възрастта, в която посещават детска градина. При по-внимателен поглед и подходяща експертиза те също могат да бъдат разгледани като ритуали за обработка и интегриране на пре- и перинатални преживявания. Игрите на „Криеница“, „Котка и мишка“ и други са житейски теми, които се превръщат в ритуализирани форми на игра. В тези игри се засягат темите за „намиране на своето място“, „приветстване“, „откриване“, „оцеляване“. За съжаление тези форми за преработване на преживяванията в ежедневието са все по-рядко срещани и вече не са естествена част от живота на едно дете, което не е интегрирало своите преживяваниея и емоции. Тук обаче идват възможностите на психомоторния сетинг: той предлага място за разнообразни двигателни игри, както и почти идеална среда за интеграция на пренаталните и перинатални теми на децата. И не на последно място, време е и този период от живота да стане част професионалното образование и обучение.
Превод и редакция: Виолета Спирова
