Няма никакви тайни: Напасваме се към детето, приемаме го такова, каквото е, и тогава то се променя
Лекция на проф. Бернар Окутюрие от семинар за представяне на книгата „Действаме, играем, мислим“
Здравейте и добре дошли! Днес ми се иска да поговорим за няколко важни неща: за пренаталния период – за невидимата връзка между детето и майката в утробата, както и за качеството на тази първа връзка; за единството на тялото на бебето – онова усещане за хармония, което помага на бебето да усети, че съществува; за спонтанната игра и нейната важност. Спонтанната игра е съкровище, тя е безплатна лечебна дейност за детето; за генезиса на спонтанната игра и за играта като обучение; за психомоторното образование и терапия.
Детето се ражда разпокъсано, фрагментирано. През първите месеци способността му за обединение е слаба и зависи от обекта-майка 1. Как е носено това бебе е важно. Важни са взаимодействията, размяната на погледи и обменът с обекта-майка. Те са източник на удоволствие. Колкото повече е удоволствието, толкова по-цялостно е детето. След шестия–осмия месец бебето започва да възприема този опит на обмен и да усеща, че има тяло, че е цялостно. Ще познаем това по факта, че детето започва да се пипа, да се дърпа. Когато това единство на човешкото същество се създава и обекта-майка отсъства, детето ще се чувства разединено, разкъсано. От това ще следват архаични безпокойства и усещания, че е загубило тялото си. Бебето ще усеща тревога, ще чувства, че нещо ще се скъса, ще се втечни, ще се разпадне. То ще плаче, ще вика, ще пищи, ще жестикулира. Това са първите форми на безпокойство на човешкото същество. Това е матрицата, основата на всички човешки безпокойства. Ако удоволствието е нарушено, се настанява безпокойството, но за щастие, ако обектът-майка се намеси бързо – ако започне да го гали, да го люшка и да взема бебето на ръце, тя ще премахне токсичността, която се е натрупала у мъничето, като така ще помогне да се възстанови усещането за единство. Всяко бебе се люшка между моментите на удоволствие и безопасност и тези на объркване и разруха, дори само защото на майката понякога й се налага да не е в непосредствена близост. Това се регистрира в мозъка му: силата на изграждането и силата на разрухата заради отсъствието на майката. Ако няма никакво удоволствие, може дори да се стигне до омраза.
Във всяка детска игра, която познаваме, виждаме разрухата и строежа – да събираш и да изпразваш, да строиш и да буташ и разрушаваш. Диалектиката е да бъдеш или да не бъдеш, да обичаш и да мразиш.
Всички сме виждали деца, които си играят – клатят се, скачат, увиват се, строят, разрушават, крият се, играят на лош вълк, на вещици, на балерини, на герои от филми, на майки и бащи, на доктори и полицаи. Тези игри са универсални и се срещат по цял свят във всички култури и във всички епохи. Спонтанната игра е непредвидима, тя е психомоторна дейност, защото е амалгама от движения, чувства и архаични страхове 2. Като пресъздава реалността и я свързва със собствените си фантазми 3, детето намалява всичките си болки от живота. Да играе за детето е от полза за неговото бъдеще, от полза за съществото, което това дете ще стане в бъдеще. Ние трябва да уважаваме тази игра и да я насърчаваме. Спонтанната игра е доказателство, че детето се ангажира и върви по пътя на своето израстване.
Родителите трябва да не налагат личните си опасения и идеи и да оставят детето да се наложи като отделно същество чрез играта. Трябва да знаят, че играта развива неврогенезата и оформя мозъка му след като му бъде позволено да изживее удоволствието от действието, в което то проектира вътрешния си свят във външния. Удоволствието създава хормоните на щастието окситоцин и серотонин. Децата променят своето поведение, когато играят, и това води до емоционално равновесие. Да играеш, значи да представяш себе си, да се самоизразиш. Играта е изживяна история. Тя е винаги символична, винаги изразява връзката на детето с обекта-майка. Детето изразява своите спомени, които е изживяло с майката.
Какво е да се самоопределиш?
Самоопределянето идва отвън, от обекта-майка, и ако това липсва, то детето живее с тази липса през целия си живот. Детето ще представя цял живот онова, което е представял другият, за да достигне до него. Чрез образа на своето тяло детето намира възможност да бъде себе си.
Какво се случва, когато детето стои пред огледалото? То прави мимики, показва жестове, гледа се, отива, връща се, защото когато е било в люлката, така се е появявала и изчезвала майката. Това пресъздава детето. След 18-месечна възраст мъничето много се занимава с огледалото, защото иска да изрази, че е то и че е тук. Това е отварянето към човешкия свят – то се чувства в тялото и в емоциите си. Има деца, които не могат да направят това. Детето ще построи своя собствена идентичност чрез образа на тялото и това, което вижда в огледалото. Детето ще построи своята идентичност чрез образа в огледалото и чрез образа на другия в себе си. В действителност идентичността е една незавършена симфония, която търсим цял живот.
Защо строежите на децата са важни?
Майката е абсолютно всичко за детето. Така е и с кубчетата. Майката прави кула от кубчета, детето я бута, после пак. Дълбока вътрешна сигурност се постига чрез разрушаване на кулата от кубчета и повторното й изграждане. Тази игра на деструкция е метафора на единството на тялото – то се изгражда стъпка по стъпка и детето живее в това крехко единство и може да изразява своето единство в разрушаването на кулата. Строя – бутам. Така детето изразява своята агресивност към майката, своите изисквания към нея и своето отношение. То се сърди, че тя не възстановява кулата бързо и по-високо. Това разрушаване освобождава пътя на детето към други строежи и към нова възможност да изгражда. Така се намаляват напрежението и страхът. Дори когато детето се храни, го има този страх – то иска да хапе, да разрушава. Стремежът е за намаляване на страха.
Генезис на спонтанната игра
Първите взаимодействия се запечатват в мозъка – наричаме ги енграми (отпечатъци) и са в основата на биологичната памет. Невропсихолозите ги наричат имплицитна памет (невробиологична форма на памет). Енграмите, които са в основата на тази биологична памет, не са спомени или умствени представи. Бебето преживява болезнени моменти с произход на незадоволяване на нуждите и тези моменти са източник на безпокойство и се запечатват в мозъка. Напрежението се вижда в органите на тялото, които го изразяват. Тялото страда и се случват неврологични блокажи, вследствие на което се произвежда кортизол – хормонът на стреса. Това се редува с производството на допамин. Бебето не понася болезненото преживяване и то ще бяга от това напрежение и болка. Това напрежение и безпокойство се явява обаче и източник на надежда. Заради безпокойството сме изградили своята психика.
Безпокойството подтиква да се търси решение на проблема с телесното напрежение и води до преследване на удоволствието. Детето прибягва до своята имплицитна памет, където се е регистрирала амалгамата от взаимодействието с майката. И детето започва да мечтае, да си въобразява, да измисля илюзии, за да уталожи напрежението и състоянието на тревога. Това търсене на удоволствие е в основата на една първична психична организация на детето, което ние наричаме фантазъм. Въображението за действие е свързано с илюзии, с недействителност, която ще остане в нас през целия ни живот.
Детето ще създаде своята психика на базата на това, което е преживяло. Детето си създава илюзии, въображаеми действия – да унищожава, да доминира, да пипа, да взема, да се люшка, да пее, да опитва, да вижда. Те се изразяват повторяемо, но импулсивно. Въображаемите действия са свързани с обекта-майка. Те са доста импулсивни и садистични. Те не са подложени на вътрешен контрол. Те трябва да бъдат съдържани 4 в емоционална среда, която е успокояваща – да могат да осигурят комфорта на тялото с действия или език. Фантазмите се развиват от момента, в който детето започне да се придвижва от недиференциране към диференциране на обекта-майка и това се съпровожда от осъзнаване на неговото тяло.
При детето единствено и само чрез несловесния път на моториката ще се прояви оригиналният психически акт на действие. Несловесното изразяване е в основата на въображаемото действие.
Играта като обучение
Да вземеш в ръка, да пипнеш, да манипулираш, така че да стимулираш своите фантазми, така че да постигнеш това, което би желал: това е да постигнеш себе си чрез удовлетворение от действията. Детето има топка и я хвърля, като се опитва да стигне до предмет, който е поставен нависоко. Детето иска да добие субективно познание. То обича да строи и така изгражда само себе си. Детето си говори със себе си. Това е интензивна психична дейност. Възпитателите могат да го насочат и да му помогнат и детето да почувства, че е в мислите на някой друг. На първо време малкото само действа, а после започва да мисли. Къде се случва това – в яслите и в градината. Аз действам върху другия и той върху мен и така се изгражда мисълта. Така се изгражда доверие и детето може да се опре после на това.
Играта е истинско съкровище. Играта е и илюзия, и закон. Има правила на закона и двете изграждат спонтанната игра. Играта е безплатна лечебна дейност в услуга на детското развитие. Да не увреждаме децата, като налагаме желанията и действията си върху тях.
Когато ме питат: „Нали така и така децата играят свободно, защо им е възрастен?”, аз отговарям, че са нужни рамка и възрастен, които да помогнат на детето да се изрази и така да намалят детското безпокойство. Възрастният е нужен, за да контролира емоциите на детето чрез поглед и тоничен диалог 5. Психомоторната практика ще му позволи да изживее тази дистанция от емоцията. Ролята на възпитателя е много важна. Детето е свободно, но е в рамка. Човекът, който води практиката, има огромна роля.
„Психомоторната практика Окутюрие” е структурирана в три направления – първо, предлага деструкция, после – градеж, и на трето място – изразяване чрез рисунки или моделиране. След един час психомоторни занимания почти винаги се наблюдава промяна в тонико-емоционалното състояние на децата, те стават по-спокойни.
Детето, което не играе
Защо едно дете не играе? Защото е обхванато от архаични страхове. Ако бебето е било застрашено, ако вътрешната или външната агресия е достигнала до него, това дете е тревожно. Ако едно дете твърде дълго е било незадоволено, то се плаши, че това ще се повтори (ако е гладно, горещо му е, заплашено е от липсата на тонично-емоционална подкрепа: например ако не го задържите, като тръгне да ходи, и падне и т.н.). Детето изживява всичко това като агресия от външния свят и това се запечатва. То търси нова опора, то търси само да се захване със силни мускулни контракции – това е хиперактивното дете или детето, което се оставя в хипотония 6, което застива в смъртен ужас и се страхува от всичко. Всяко дете реагира различно, когато показва своя страх. Произход на това безпокойство могат да бъдат всички опасности. Това води до невъзможност за детето да изживее взаимността като източник на удоволствие. В терапията работим с деца, които са останали в безпокойството и се страхуват от всичко. Някои деца имат толкова силни безпокойства, че не успяват да изградят психиката си. Това са децата, които не играят. Те остават в агресията или в двигателната нестабилност. В терапевтичната Психомоторика се занимаваме с деца, които са загубили усещането си за собственото си тяло. Това болезнено напрежение се проявява чрез страхове, ревове, крясъци, отделят се отрицателни хормони, които са вредни.
Интензивността на безпокойствата е толкова голяма, че води до страх от всички опасности. Суперактивност и агресия се изявяват на постоянен депресивен фон, защото детето не е получило възможност да изрази фантазмите си. То няма възможност да интегрира психиката си в психомоториката си. Детето не може да се облегне на своята устна памет, тя е твърде бедна, но за него са забранени фантазмите и символичното. Това се нарича смущение в психомоториката, смущения във връзката между имплицитната памет и действията. Детето е загубено в своите хаотични движения. Това психомоторно разстройство е най-страшното нещо, което може да се случи.
Няма никакви тайни в психомоторната работа. От изключителна важност е да се напаснем към едно дете, към онова, което то прави или не прави. Тогава детето се променя. Да приемем детето такова, каквото е, е фактор за промяна. Качеството на емоционален обмен с детето го кара да се промени. Това напомня за отношенията, които детето е трябвало да има с майката. В заместващото взаимоотношение то създава имплицитна памет, която ще му трябва после. Ние трябва да сме в емпатия, а не просто в симпатия 6 към детето. Да влизаме във връзка, без да се сливаме.
Бележки
- „Обекта-майка” Окутюрие приема за термин, с който да обозначава човекът, който полага майчински грижи за детето. Може да е не само майката, но и бащата, бабата, роднини, близки,б.р.
- Архаични страхове – това според психоаналитичното разбиране са страхове, които се свързват с усещания за дезинтеграция и разпад, със загуба на тялото, разкъсване, разчленяване, преследване и др .
- Фантазми – това са въображаеми сценарии, изградени вследствие на някакво неудоволствие и в търсене на заменящо го удоволствие.
- Съдържам – играя ролята на контейнер, в който детето може да разположи всичките си тревоги, фантазми и агресия, но без да разруши контейнера и без да губи усещане, че той ще се разпадне и то ще остане само, неразбрано и неутешено.
- Тоничен диалог – диалогът, който се поражда в безсловесното взаимодействие между хората, но съдържа всички важни части на диалога: да кажеш/покажеш–изразиш нещо, да бъдеш „чут”/разбран/усетен и да ти бъде отвърнато по подходящ начин, който е облекчаващ.
- Хипотония – състояние на намален мускулен тонус.
- Разликата между емпатия и симпатия се изразява в това, че емпатията е способността да се възприеме гледната точка на другия човек и той да бъде „усетен”, да знаем как се чувства, а симпатията е просто да се слеем с него.
Редактор: Ваня Дункова
