Децата умеят най-добре да слагат пръст в раните ни. Предизвикателството е да не ги наказваме за това!*
Лекция на Проф. Амара Екерт в Софийския университет „Св. Климент Охридски”
Добър вечер на всички и добре дошли на лекцията, в която ще очертая рамката на психомоторната теория и практика. Първо, преди да започна, искам да благодаря на Ваня Дункова, че ме мотивира да дойда в България и да говоря за Психомоториката. Искам да благодаря и на проф. Пламен Калчев, че ме покани тук, в Софийския университет, както и на Маргарита Белоконска, която ми превежда.
По време на тази лекция имам намерение да покажа видеа, с които да илюстрирам приложението на Психомоториката като обучителна и терапевтична дисциплина. Да започнем обаче с движението. В психомоторната работа използваме движението навсякъде. Това е специфично за тази област, защото не можем да съществуваме, без да се движим. Ако не се движим, ние сме мъртви. (Проф. Екерт предлага на аудиторията в залата три различни движения и моли по зададен знак от нейна страна движенията да се усилват, намаляват и допълват, след което благодари за участието.)
Сега да започнем с едно видео, което показва приложението на Психомоториката в областта на обучението в една детска градина. Снимано е от моя колежка в Германия, която е много известна в тази област. (Проф. Екерт има предвид психомоторния терапевт проф. д-р Ренате Цимер, б.р. Тя показва видео, в което деца играят свободно в психомоторна зала.) Тук е застъпена една концепция за образованието, в която основната цел е компетентност във всекидневните дейности. Затова фокусът е насочен към преживявания, свързани с тялото, социалния опит и опита с материалния свят. Точно това видяхте във видеото.
Някои хора биха попитали: „Какво научават децата по този начин? Те просто се забавляват, тичат и никой не им казва какво да правят.” Аз бих казала, че в това е тайната на успеха на психомоторната работа. Понеже никой не инструктира децата какво да правят, те се впускат в собствените си предизвикателства за игра, движение и социални взаимоотношения. Една от първите цели на Психомоториката е
децата да постигнат автономност, като регулират сами себе си
По този начин се провокира развитието на всички нива. Теорията за развитието, стояща зад концепцията „Психомоторика”, е базирана на концепцията на Пиаже (Жан Пиаже, швейцарски психолог, който има завършена теория за стадиите в развитието и принципите на функциониране на интелекта, б.р.) Ако сте професионалисти в сферата или психологията, сте чували за Пиаже. Някои го наричат „бащата на Психологията на развитието”. Това, което видяхте, е Пиаже на практика. Децата се развиват през преживяването. Това, което Пиаже не споменава, са отношенията. Видяхте във видеото, че възрастният присъстваше на всички нива. Учителят или терапевтът е в контакт по време на движението и играта. Той търси какво може да каже и какво може да направи, за да предизвика децата към развитие, без задължително да казва: „Направи това!“ Също така той не казва: „Отиди там!“, а после да си поглежда часовника и да си пие кафето. Когато говорим за Психомоторика, не говорим само за движение, а говорим за движение и игра, но и за диалог. Сега мисля, че добихте представа за какво говорим.
В Психомоториката играта винаги се случва с цялото тяло. Не е както в игровата терапия, при която се играе с малки играчки. Тук
не си играеш с кола, а ти самият си кола
Не слушаш историята как някой ходи по облаците, ти ходиш по тях. Това означава, че ти играеш, ти се движиш и правиш контакт. Това се отнася както за образованието, така и за превенцията и терапията.
Това е снимка от детска градина близо до моя град. Там имат само една стая – за хранене, за движение и за игра. В един ъгъл се случва психомоторна игра с цялото тяло, а в друг – децата закусват. Всеки може да избира какво да прави.
Психомоторика може да се прави с много малки деца: с деца от яслите и детската градина до деца от началните класове в училище, максимум до 10 г. След това в пубертета има пауза, защото това е време за по-сериозни занимания и за приключения. За възрастните Психомоториката отново става много привлекателна. Тя се използва в болници – за работа с хора в инвалидни колички, с възрастни хора и с психично болни хора. Страхотно е да виждаме възрастни хора да работят с психомоторни материали. Веднъж, когато влязохме в един старчески дом, всички хора стояха приведени и присвити. Когато започнаха да играят с материалите, които им предоставихме, очите им се отвориха, лицата им заблестяха, те започнаха да се смеят и правеха контакт с всички останали.
Чудото, което се наблюдава в психомоторната работа при възрастни, е, че те си спомнят за своето детство
Какви са основните принципи на Психомоториката?
Съществуването, действието и езикът имат своето индивидуално значение в историята на човешкия живот. Всички ние – и децата, и възрастните – се изразяваме през личната си биография. Ако ви се позволява да изразявате себе си, го правите според това, което сте преживели в живота си досега. Ако не ви е позволено – просто се държите в съответствие с всички изисквания. Психомоториката казва, че ако ни се казва как да се държим, то тогава не сме себе си. Психомоториката иска да изразяваме същността си и да открием автономността си. Автономността не се свързва само с движение, но в нея се включват и емоциите.
Психомоториката приема, че няма движение без емоции и че няма емоции без движение
Това не е някаква тайна. Дори когато мислим, че не изразяваме себе си, го правим. Не можем да не изразяваме това, което чувстваме в момента. Ние използваме това чрез т.нар. mirroring (огледално отразяване, б.р.). По този начин в Психомоториката влизаме в контакт. Ако някой се прозява и вие направите същото, това означава, че всичко е наред, че го разбирате. По този начин хората се чувстват уважени, зачетени. Ако отразите като в огледало това, което детето прави, вие му казвате: „Това, което правиш, е ок, продължавай!“ или „Имаш друга идея, супер! Продължавай!“ Децата се чувстват зачетени. Те разбират, че това, което правят, не е нещо лошо, а е красиво и добро.
Основен възглед на Психомоториката е, че ние винаги сме креативни. Винаги се изразяваме според развитието си и чувствата си в момента. Звучи лесно, но невинаги е лесно да се използва във всекидневната работа с децата. Децата се изразяват, като идват и удрят. Тогава не казвате: „Това е много добър начин да се изразиш! Продължавай!“ Не! Можем да погледнем детето и да му кажем: „Добре, може би в момента си ядосан. Какво можем да направим?“ Но също така в Психомоториката има и правила: „Не наранявай другите!“, „Не наранявай себе си!“ и „Не увреждай материалите!“
В Европа Психомоториката е много добре позната. Методът е създаден преди около 160 г. За първи път е приложен в болница за деца. Оттам се е пренесъл и към болници, работещи с възрастни. Междувременно има много школи в Психомоториката с различни подходи в различните държави. В Португалия, Испания Дания, Швейцария, Германия и други има бакалавърски и/или магистърски програми по Психомоторика. В Италия, Гърция, Швеция, Норвегия, Полша също е много добре развита. Малки страни, като Словения например, имат дългогодишна традиция в Психомоториката, както и в обучението. Други страни като Чехия и Словакия нямат висше образование по Психомоторика, но са запознати с метода и там се провеждат обучителни курсове. Психомоториката е представена и в Колумбия, Бразилия, Израел, Корея, Южна Африка. Всяка страна е приела Психомоториката съобразно нуждите си, така че в отделните страни има различни подходи.
Това е хубава снимка: Да гледаш от различна страна на света, да избереш друга перспектива. Точно това прави Психомоториката.
Психомоторика и превенция
Искам да кажа някои неща относно Психомоториката и превенцията. Разбрах, че превенцията не е много разпространена в България. Когато говорим за превенция, говорим за това да се открие или придаде смисъл на онова, което човек прави. Може да сте чували за салутогенезата, създадена от Аарон Антоновски. Това е концепция, свързана със здравето. Тя не се фокусира върху болестта и как да се отървем от болестта, а изследва как да останем психологически или психосоциално здрави. Тя ни казва, че ако се чувстваме на мястото си в нашето обкръжение и със себе си, то тогава оставаме здрави. А за да се чувстваме здрави, е необходимо да открием или да придадем смисъл на действията си. Да търсим и да разбираме отговорите на въпросите: „Защо правим това, което правим?”, „Какво ни пасва в живота и какво ни помага да разбираме какво се случва в живота ни?”, „Защо сме тук, в тази зала в този момент?”, „Как това, което чуваме сега в тази зала, ни помага да се справяме в работата си?”, „Какъв е смисълът на това, което чуваме?” Може би му придаваме смисъл, а може би не. Ако това не означава нищо за нас, то просто не го използваме. Може да има нещо друго, което ни помага, и ние използваме него. С Психомоториката ние помагаме на децата във всичко това. Работим за свързване и holding (държане, съдържане), и то не само физически, но и вътрешно. Това означава да помагаме на децата да се чувстват на сигурното място. Сигурно място може да е това от снимката:
Детето се е покрило с листа, то иска тези листа около себе си, за да се чувства сигурно. То има нужда и от възрастен, който да стои близо до него и да му носи вътрешна сигурност. Сигурното място е както вътре, така и навън.
Психомоторна терапия
При терапията материалите за работа са винаги същите, но поведението на терапевта е различно. Присъствието му е по-голямо, има много по-дълбок контакт, той е научен да съдържа емоциите на детето и да играе с него в същото време. Ако вие сте майка и в този момент се питате: „Как точно се прави това?“, то ще ви кажа, че вие не сте терапевт, а майка или баща.
Терапията не се провежда в големи групи, а индивидуално или най-много с три-четири деца едновременно. В терапията се работи с предизвикателствата на живота или с т.нар. житейски въпроси. Например: „Къде е моето място?“, „Кой ме обича?“, „Част от групата ли съм?“ „Отхвърлен ли съм?“, „Получавам ли необходимата за мен грижа там, където се намирам?“, „Защитен ли съм?“, „Имам ли място за себе си и за моята автономност?“
В Психомоториката работим за приемането на силните емоции. Ако детето се разгневи, ние работим за приемането на гнева. Например ние отразяваме страха зад гнева и така той може да намалее и детето да се почувства видяно и прието. Или друг пример: Има деца, които не искат да общуват и това може да бъде предизвикателство. Това, което правим, е да отразим като огледало това. Аз не мотивирам това дете, което не иска да направи контакт с мен. Просто отразявам желанието на детето да стои в тишина. Или мога да играя тихо и да покажа, че не искам да влизам в контакт с никого. Това е терапията.
Ние не се фокусираме върху проблемите, а върху виталността. Това е най-важното. Не казваме на детето: „Обърни се и ме погледни. Защо не ме гледаш в очите?“ или „Учителката ми каза, че не общуваш с нея, както и родителите ти. Защо го правиш?!“ Никога не правим това… Не! Ние играем.
И можем да играем по начин, който казва: „Не искам да играя с теб.“ Това е виталността
Когато започнем да играем по този начин, детето се променя. Това означава, че ние му даваме място да изрази „не“-то, и тогава това „не“ ще се промени от само себе си. Ако погледнем на „не“-то като на стратегия за справяне за детето или на някой друг, ще си дадем сметка, че това е много интелигентна стратегия. Ако си представим, че с това дете е било злоупотребявано по някакъв начин, да избягва контакт е много интелигентен начин за справяне от негова страна. Това дете действа спрямо преживяванията си в миналото и своята биография. И моят отговор е „Супер! Казваш „не“. Хайде да играем на това!“ И когато започнем да играем, става много хубаво. Можем да се изненадаме и много да се забавляваме. Винаги присъстваме и не си мислим: „Това „не“ трябва да се промени.“ Приемаме това „не“ 100%. По този начин насърчаваме автономността на детето и сме като огледало за радостта и пълнотата.
В моментите на терапия това, което е предизвикателство за терапевта, е необходимостта той самият да се познава, да знае своята лична история. Трябва да изпитва своята виталност и да познава дълбоката си болка. Когато започваме работа като терапевт, трябва да имаме идея за болката, за това, че сме я изпитали. Това може да е мотивация да помагаме на другите. Да знаем, че сме преживели дълбока болка, е голям ресурс. Когато не го знаем обаче, е пречка. В работата с деца по някакъв начин това се открива. Децата умеят най-добре да слагат пръст в раните ни. Те не са търпеливи в това отношение, те просто натискат. Предизвикателството пред нас е да не наказваме детето за това, че бърка в раните ни. Това е предизвикателство за терапевта. Трябва също така да удържаме своите емоции и емоциите на детето. Освен това да бъдем в контакт със собственото си удоволствие и собствената си болка. Да бъдеш „достатъчно добра майка“ е да правиш най-доброто, на което си способен. Не става въпрос за перфекционизъм, защото перфекционизмът е заболяване. Перфекционизмът означава човек да загуби контакт със себе си.
Ролевата игра е в сърцето на Психомоториката
В Психомоториката се играят някои игри: скачане, падане, викане, преживявания във вода. Тези игри предизвикват баланса и осъзнаването на тялото. Всички тези игри свалят блокажите в тялото. Мускулите се отпускат от тях, от крещенето, от играта и радостта и напрежението намалява. Никога не бъдете сериозни. Сещам се за един цитат от Бернар Окотюрие, известен колега от Франция. Той казва: „Най-доброто, което можем да направим за детето, е да го накараме да забрави защо участва в терапевтичната сесия.“
Често казваме, че в Психомоториката играем не „с” детето, а „за” детето. Това означава, че детето може да използва нас и нашето тяло за целите на играта. Разбира се, това трябва да се случва с уважение. Но мога да ви уверя, че децата знаят разликата много добре.
Да разгледаме някои снимки.
Виждате ли силата у това малко дете? Има много сила в нейното тяло. Това, което тя прави, е много символично: тя взема въжето, което е символ на свързването, и прави връзката много здрава и много сигурна. За мен тя казва: „Имам нужда от сигурни връзки.“ И ще играем с това. Играем със сигурните връзки.
Това, което виждаме тук, е, че децата много обичат да имат убежище и в същото време да наблюдават какво се случва наоколо. Първото преживяване за това е в майчината утроба и ако сте чувствителни, децата ви казват какво преживяват в утробата. Става интересно, ако използваме пренаталната психология, за да разберем какво се случва.
Тук виждаме сблъсък, борба. Тук виждате възрастния и детето, които се смеят. Изглеждат близки и сякаш имат много добра връзка. Момчето се чувства много силно, защото си казва: „Успях да те сваля.“ Тук се играе със силата и слабостта. Това е много важна тема за децата. Ако играем за тях, те винаги ще искат да играят по тази тема.
Следват Вашите въпроси. Благодаря Ви!
Редактор: Ваня Дункова
* Заглавието е на редактора.
